— Ама че коварен ум имате, Джон.
— Аз съм директор на МИ6, Алън, а не на бойскаути.
— Имате ли някакво доказателство?
— Нищо конкретно. Само наблюдателят ни докладва, че при последната си среща с надзорника си в Tpypо езикът на тялото на Пенгели показвал, че той изобщо не бил доволен от нея. Което не е изненадващо, защото един от двойните ни агенти неотдавна ѝ е подшушнал, че Пенгели със сигурност ще докладва на господарите си в Москва, а мога да ви кажа, че не го е направил, което означава, че тя не го е направила.
— Доста рискована игра играе. Няма да им е нужно много време да се досетят, че не изпълнява своята част от уговорката.
— Така е. И щом се досетят, ще я качат на първия самолет за Източен Берлин и повече никой няма да чуе за нея.
— Може би е добър кандидат за привличане на наша страна — предположи сър Алън.
— Възможно е, но все още трябва да бъда убедем че не ни прави на глупаци. Смятам да използвам същия агент да ѝ пробута информация, която Пенгели отчаяно ще иска да научи, така че след няколко дни ще знам дали му е предала съобщението.
— Дойде ли време Барингтън да научи, че спи с врага? Ако лейбъристите спечелят следващите избори, той със сигурност ще влезе отново в кабинета и тогава някой ще трябва да съобщи на премиера.
— Нека разчистим тази пречка, когато…
— Какво ще правиш днес, скъпа?
— Сутринта ще обиколя малко магазини. Чорапите ти или са с дупки, или са различни.
— Колко вълнуващо — рече Джайлс. — И като си помислиш, че аз само ще се противопоставя на новия законопроект за образованието.
— Освен това се надявам да намеря нещо за рождения ден на сестра ти — добави тя, подминавайки коментара му. — Някакви идеи?
— Намордник? Точно в момента почти не си говорим.
— Вината не е нейна. Посветил си се изцяло на атаки срещу мисис Тачър.
— Не срещу мисис Тачър, а срещу идиотската образователна политика на правителството. Тези неща никога не са лични. Личното го оставяш за своите.
— Освен това съм поканена на чай следобед в Камарата на лордовете от баронеса Форбс-Уотсън, макар да не съм съвсем сигурна защо.
— Тя е сладка дърта кранта. Преди сто години беше някаква във Външно министерство, но откакто съпругът ѝ умря, излезе от играта. Знам, че от време на време обича да кани съпругите на депутатите.
— Но аз не съм ти съпруга.
— Това едва ли е по моя вина — каза Джайлс и я целуна. — Ще се опитам да се отбия в салона след гласуването. Може да се нуждаеш от спасяване — добави той, докато вземаше днешния брой на „Таймс“. Усмихна се, когато видя заглавието на първата страница. — Трябва да се обадя на Ема.
— Тя е установената със закон жена — каза Хари, докато си наливаше втора чаша кафе.
— Какво каза?
— Не го казвам аз, а Тед Хийт. „Таймс“ го цитира — продължи той, като отново взе вестника. — "Ако е нужно да имаме жена в кабинета, това спокойно може да е Маргарет".
Ема изгуби дар слово, но само за момент.
— Това със сигурност ще му осигури петдесет процента от избирателите — най-сетне успя да промълви тя.
— Петдесет и два според „Таймс“.
— Понякога се отчайвам от торите — каза Ема.
В същия момент телефонът иззвъня.
Хари остави вестника, отиде до бюфета и вдигна.
— Здрасти, Джайлс. Да, прочетох материала за Маргарет Тачър в "Таймс“. Да, разбира се… Брат ти е, иска да поговори с теб — каза Хари, без да може да скрие усмивката си.
Ема сгъна салфетката си, стана и бавно излезе от стаята.
— Кажи му, че съм излязла на предизборна агитация!
След като купи шест чифта сиви вълнени чорапи, девети номер и черната кожена чанта, за която копнееше Ема, Карин взе автобуса на Слоун Скуеър в посока към Уестминстърския дворец. Един разпоредител я упъти към салона за чай на Камарата на лордовете.;
— Не излизайте от пътеката, мадам, и няма как да се объркате.
Щом влезе в салона, Карин веднага забеляза сивокосата възрастна дама, която седеше свита в ъгъла и изглеждаше така, сякаш бе по-голяма сестра на Маргарет Ръдърфорд[8]. Тя махна леко и Карин тръгна към нея.
— Синтия Форбс-Уотсън — каза старата дама, като се опитваше да стане от мястото си.
— Не, не — побърза да я спре Карин и седна срещу домакинята си.