От онзи случай Хари помнеше единствено малкото кльощаво нещо (по думите на Джайлс), седнало до прозореца и забило нос в книга. Беше запомнил книгата, не момичето.
Хари срещна съвсем различна млада жена седем години по-късно, когато гимназията подготвяше заедно с „Ред Мейдс“ съвместно представление на „Ромео и Жулиета“. Елизабет Барингтън, майката на Ема, забеляза как двамата продължиха да се държат за ръце, след като напуснаха сцената.
Когато завесата се спусна на последното представление, Хари призна на майка си, че е влюбен в Ема и че иска да се ожени за нея. Остана шокиран, че Мейзи не изглежда радостна от перспективата. Бащата на Ема, сър Хюго Барингтън, изобщо не се опита да скрие чувствата си, макар че съпругата му не можеше да обясни защо така яростно се противопоставя на всеки намек за брак между тях. Нали не би могъл да е толкова голям сноб? Но въпреки опасенията на родителите Хари и Ема се сгодиха точно преди да отидат в Оксфорд. Двамата бяха девствени и спаха заедно за първи път няколко седмици преди сватбата.
Но самата сватба завърши със сълзи, защото щом капеланът на колежа каза: „Ако някой може да посочи основателна причина те да не могат да се съчетаят законно, нека говори сега, или да замълчи завинаги“, Стария Джак, наставникът и приятел на Хари, не се сдържа и каза на събралите се защо се бои, че има основателна причина.
Когато научи истината кой би могъл да е баща му, Хари беше толкова разстроен, че веднага напусна Оксфорд и постъпи в Търговския флот, без да подозира, че Ема е бременна и че докато той прекосява Атлантика, Англия е обявила война на Германия.
Едва след като го освободиха от затвора, постъпи в американската армия и пострада от немска мина, Хари най-сетне се върна в Англия при Ема, за да открие, че има тригодишен син на име Себастиан. Въпреки това минаха още две години преди най-високата инстанция в страната да реши, че сър Хюго Барингтън не е баща на Хари. Но въпреки това решение Хари и Ема ясно си даваха сметка, че винаги ще има някакви съмнения относно законността на брака им.
Двамата отчаяно искаха да имат второ дете, но се разбраха да не казват на Себастиан защо са решили против. Хари нито за миг не помисли да обвини любимата си майка. Не беше нужно много ровене, за да открие, че Мейзи не е била първата работничка, прелъстена от Хюго Барингтън при ежегодните излети до Уестън сюпър Меър.
Когато сър Хюго загина при трагични обстоятелства, Джайлс наследи титлата му заедно с имотите и естественият ред на нещата най-сетне бе възстановен. Но докато Хари остана щастливо женен за Ема, Джайлс мина през два развода, а сега политическата му кариера изглеждаше приключена.
През последните три месеца Ема се готвеше за „голямото събитие“ и нищо не беше оставено на случайността. В нощта преди празненството Хари дори беше накаран да репетира речта си в спалнята, с официалния си костюм.
Триста гости щяха да дойдат в Имението на официална вечеря в чест на седемдесетия рожден ден на Мейзи и когато тя се появи, съпровождана от Хари, никой не се усъмни, че навремето е била голяма красавица. Хари седна до нея, грейнал от гордост, макар да се изнервяше все повече и повече с наближаването на момента, когато трябваше да вдигне тост за здравето на майка си. Говоренето пред пълни аудитории вече не го смущаваше, но пред майка му…
Започна, като разказа на гостите за невероятните постижения на майка си въпреки всички трудности. Тя беше започнала като сервитьорка в кафенето „При Тили“ и се бе издигнала до управител на „Гранд хотел“ — първата жена, заемала този пост. След като се пенсионира с неохота на шейсет, Мейзи бе постъпила в Бристолския университет, където записа английски и три години по-късно се дипломира с отличие — нещо, което Хари, Ема и Себастиан така и не бяха постигнали, всичките поради различни причини.
Когато Мейзи стана да отговори, цялата зала се изправи с нея. Тя започна речта си като изпечен професионалист, без никакви бележки и без запъване.
— Майките винаги вярват, че синовете им са специални — започна тя, — и аз не съм изключение. Разбира се, аз се гордея с многобройните постижения на Хари не само като писател, но най-вече като президент на Асоциацията на английските писатели и застъпник за неговите колеги с по-малко късмет от другите страни. Според мен кампанията му за освобождаването на Анатолий Бабаков от сибирския лагер е далеч по-голямо постижение от първото място в списъка на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“.