Уви, колата спря и вдигайки пушилка със задните си гуми, изрева и се спусна след мен.
Онзи тип умееше да кара.
Излязох от Колдън толкова бързо, че не бях сигурен дали в края му ще успея да спра.
Не успях.
Лъкатушех из пресечките, следейки внимателно нивото на бензина и още веднъж набрах висока скорост. Горивната помпа си свърши работата и спирачките остро изсвириха, а задната й част се разлюля като полудял пожарникарски маркуч.
Камарото слезе от надлеза и навлезе по Холдън Роуд с приблизително същата степен на контролируемост, която и аз така ловко бях постигнал. Напълно достатъчна, за да не излети от дясното платно. Профучах на червено по Уокър авеню за най-голямо възмущение на една дама, на която светеше зелено. Камарото успя да я избегне като се стовари върху карето зелена площ и разора азалиите. Но, изглежда, не се притесни особено, тъй като не намали прекалено много скоростта. Минах на зелено на светофара на Маркет стрийт — за първи път да имам късмет, но камарото ме следваше почти залепено за бронята ми.
Въпреки всичко, за втори път успях да осигуря разстояние между мен и преследвачите. Не много голямо, сами разбирате, но все пак нещо.
От лявата ми страна наближаваше Медисън авеню, което криволичеше като панделка през тих, богаташки жилищен район и беше познато на тийнейджърите автомобилисти като „Улеят“. По-голямата част от протежението на района, дълъг около километър и половина се характеризираше с внушителни домове от северната страна и горски парк от южната, с открити площадки за игра, алеи за велосипедисти и огромно езеро. Ограничението на скоростта беше четирийсет километра, а някои от завоите бяха доста опасни дори и при тази скорост. Подходящ маршрут за бягството на бърз японски полусъстезател и проклятие за тромаво влечуго от детройтска ламарина, макар и със състезател от Формула 1 зад волана.
Или поне така се надявах.
Ако грешах, нещата щяха да се окажат доста вълнуващи.
Пришпорих тойотата наляво по Медисън, като ожулих боята на един паркиран нисан. Ще се върна да възстановя щетите, но по-късно.
Първият наклон и един опасен ляв завой не се оказаха проблемни, въпреки че един или два пъти колата остана на две гуми. След Кемп Роуд дойде един труден десен завой. Направих го що-годе с шейсет, но не успях да потисна съпровождащия го неволен гърлен стон, непривичен не само за здрав, мъжествен тип като мен, но и показателен за ненавременен спад на самоувереността му.
Паркът, изобилстващ от зеленина, се намираше от лявата ми страна. Четвъртият наклон, водещ, както разбрах по-късно, към остър десен завой, ми създаде проблеми. Когато минах Батъл Роуд, контролът над колата беше непостоянно явление и много скоро се превърна в изплъзващо се такова, а накрая, на един труден десен завой, маркиран от лявата страна на пътя с ярки светлоотразители, напълно изчезна. Колата ми направи зигзагообразно движение из тясната уличка, събори един от светлоотразителите, кривна обратно вдясно, прескочи бордюра и изора цяла бразда в наскоро окосена моравка, като спря точно преди да се забие в един пожарен кран.
Пожарен кран, помислих си аз, по средата на двора.
Обърнах и отново се озовах на улицата. Чувах виещите протести на изтезавана гума, разнасящи се от камарото, което се приближаваше към току-що преодоляния от мен опасен завой. С изгасени светлини, аз стоях в средата на тясната уличка с поглед, вперен в огледалото за обратно виждане.
Направих завой, но без да използвам спирачката, за да не светят стоповете и останах скрит в мрака на улицата. Имах късмет, че наблизо нямаше лампи.
Облегнах се назад и се сниших в меката безопасност на седалката. Заблуждавах се, най-вероятно. Е, поне ми беше удобно. Главата ми беше плътно прилепена към облегалката.
Влажни длани, пресъхнала уста, щраусово яйце, заседнало в гърлото.
Наблюдавах в огледалото.
Наблюдавах.
Ето го!
С включени светлини, приближаваше се много бързо и воня на гореща гума, смесваща се с влажния въздух. Остра смрад. Застрашителна близост.
Сега!
Включих светлините и едновременно с това скочих на съединителя. Гумите се завъртяха неконтролируемо. Тойотата приседна назад точно в момента, в който се показа камарото. Както се бях надявал, реакцията на шофьора срещу внезапно появилото се препятствие — аз — беше рязко да завие наляво, за да избегне сблъсъка. За негово нещастие, този избор на посоката го отпрати право към най-опасната точка на завоя. Отвъд уличката. В парка.