— Тези хора няма да се откажат.
— О, напротив. Бъди сигурна, че ще го направят. По един или друг начин.
Отново мълчание.
— Не знам какво да правя.
— Има ли други варианти? Ами бащата на Уеб?
— Не!
— Но това е извънредна ситуация…
— Не! Изключено!
— Добре — примирих се аз. — Някой приятел, на когото можеш да се обадиш?
— Само на едно семейство, но те са в Дисниленд.
Отново продължителна пауза, после явно взе решение, защото каза:
— Можеш ли да дойдеш пред „Четири сезона“ след един час?
— Разбира се — отвърнах аз.
— Ще доведа Уеб. Нищо друго не мога да измисля.
— Хедър, не можем да позволим на двойка главорези да контролират живота ни.
От другата страна на линията се чу шумна въздишка.
— Прав си. Ще се видим там.
След като уточни мястото, Хедър затвори. Казах на Кълън кого ще му доведа. Той остана очарован.
Почистих бъркотията от закуската, докато синът ми и кучетата лудуваха на задната веранда, също както бях правил и аз на тяхната възраст с един дребен мелез на име Нипи. Изобилие от добронамерено ръмжене и весел смях ми подсказваха, че навън се вихри решителна схватка със стара хавлиена кърпа, която баща ми държеше точно за тази цел. Всички участници, хора и кучета, безкрайно се кефеха на борбата.
За да намаля риска от извадени кучешки зъби, аз напомних на Кълън да дърпа кърпата по-леко. Той каза, че ще внимава и се върна към играта. Оставих ги така около половин час докато всеки от тримата не започна да показва по-слаб ентусиазъм, дължащ се на налегналата го умора. Беше изтощително дори за две яки кучета, увиснали на единия край на хавлиена кърпа, здраво стискана от почти петгодишно момче. След играта предложих на всички лека закуска. На кучетата също. Татко шумно похъркваше в задната спалня. Оставих му бележка и двамата със сина ми забързахме към срещата. Карах колата на баща ми, а в жабката имаше деветмилиметров „Смит & Уесън“.
Няма да оставя двама главорези да контролират живота ми, но не бих им позволил и да ме хванат, без да съм подготвен.
Когато пристигнахме в търговския център, аз извадих от жабката автоматичния „Смит & Уесън“ с двойно действие, дискретно заредих и скрих пистолета в кобура, закачен на колана ми отзад, под тънкото ми синьо яке. Малкото оръжие беше плоско, удобно за носене и натъпкано със специални патрони с кухи върхове, в случай че се натъкна на някой освирепял йети.
Или на гангстер горила с пушка дванайсети калибър.
Носенето на скрито оръжие беше забранено в нашия щат. Щях да рискувам. По-добре да се защитавам срещу дребно престъпление в съда, отколкото синът ми да ме посещава на гробищата. След като полицията се беше отрекла от защитата ми, реших, че е добре сам да се погрижа за себе си и моите млади повереници. Малкият „Смит“ щеше да ми помогне в това.
Отидохме с Хедър и Уеб в „Бялата планина“, любимата ни сладкарница. Когато пристигнахме, собственикът Гари Барни тъкмо забъркваше тесто за кифли с парченца шоколад. Той предложи на двете момчета по една току-що изпечена кифла. Погледнах Кълън с онзи поглед, а той ми отвърна с онова свиване на раменете, а именно „Това е само една кифла, татко“.
Хедър се мотаеше и явно нямаше желание да тръгва, което беше добре дошло за мен. Накрая тя реши, че е време. Прегърна силно Уеб, целуна го половин дузина пъти, докато той безмълвно запротестира, нетърпелив да отиде в детския кът.
— Надявам се, че баща ти ще се оправи — обърнах се към Хедър. — Не се притеснявай за Уеб. Един проблем ти е достатъчен.
— Ще се обадя веднага щом разбера нещо повече — каза тя, стисна ми ръката и си тръгна.
Аз и момчетата отидохме с ескалатора до долния етаж. Кълън не обичаше асансьорите, защото бяха претъпкани, а стълбите, защото бяха прекалено скучни и не се движеха. Детският кът беше оживен. Истински рай с тунели, гумени дюшеци, всякакви видове пързалки, въжета за катерене, лостове за висене, миниатюрни батути за скачане. Целият комплекс беше закрит, а площадките за игра бяха оградени за безопасност на децата, въпреки че много от хлапетата се наслаждаваха да се катерят по въжените мрежи също колкото и на другите игри. За щастие, оградите бяха направени от издръжлив материал.
Макар да твърдеше, че идва за пръв път, Уеб умело следваше Кълън и двамата се шмугнаха с главите напред в първия отвор, който забелязаха, но едва след като касиерът постави на китките им пластмасови идентификационни ленти. Аз също получих лента. Децата можеха да напуснат комплекса само с възрастен, чиято гривна отговаряше на техните.