Седнах на масата в трапезарията и се зачетох, като си водех бележки. Бръмченето на нощното движение навън беше единствения шум, достигащ до ушите ми. Беше около полунощ, когато вдигнах глава от материалите и се ослушах. Уличното движение беше отслабнало, бръмченето също. Но ми се стори по-тихо от обикновено. Чувах ясно няколко коли — прибиращите се и излизащи съседи наоколо.
Извадих пистолета „Хеклер & Кох P9S“, четирийсет и пети калибър, който напоследък стоеше в един висок кухненски шкаф — незареден, разбира се — така че Кълън да не го достигне. От една кутийка за кафе, намираща се също така на висок рафт, извадих пълнител и го пъхнах в приклада. Завъртях патронника. Пистолетът имаше прибор за нощно виждане, подходящ за нощен танц с някой едър, злонамерен, въоръжен господин.
Нубин стана и започна да души въздуха, доловил внезапните ми подозрения. Излязохме на предната веранда и напрегнахме всичките си сетива.
Нищо необичайно, което да видим, чуем или усетим. През петте минути, през които стояхме там, досущ манекени на витрина на магазин, по улицата не мина нито една кола. Никакво затваряне на врати, никакъв звук от включен телевизор, само музиката на гръндж бандата „Пърл Джем“, разнасяща се от другия край на улицата, с пресилени басове и твърде високи децибели.
Върнахме се в къщата. Стомахът ми напомни на онази част от мозъка, която отговаряше за тези нужди, че не беше получавал храна от известно време насам. Поръчах пица по телефона. С гъби и колбас. Отговориха ми, че ще я имам след двайсет минути. Изчаках десет и станах.
Нубин, който вече не спеше, подскачаше припряно из трапезарията, явно с пълен пикочен мехур. Предложих му да го повозя до пицарията и поканих Мис Прис да ни придружи по време на тази кратка екскурзия. Тя любезно ми отказа. Вдигна брадичка, погледна ме с ясните си интелигентни очи и се сви на още по-стегнато кълбо.
Чух една тиха, доволна въздишка.
Така че двамата с Нубин я оставихме сама, пухкава и бяла и щастлива от съдбата си.
Трябваха ми шест минути, за да отида до пицарията, три, за да взема и платя пицата и още шест да се прибера и всичко това с анемичния стар крайслер на татко. Вечерта с Дейв бяхме преместили тойотата от паркинга на баща ми пред моята къща. Бях решил да използвам колата на татко с надеждата, че враговете ми още не са я забелязали. През целия път Нубин седеше на седалката до мен с очи, приковани в плоската кутия с ароматна пица и уста във фаза „водопад“.
Когато отбих пред къщата, забелязах няколко полицейски патрулни коли наоколо, включително две, спрели в моята алея. Светлините им ритмично проблясваха и осветяваха суровите лица на множество любопитни съседи и случайни зрители, наобиколили къщата. Натиснах рязко спирачките, които изскърцаха, после изключих мотора и излязох навън, като заключих Нубин в колата. Предната врата на къщата ми беше отворена, а двойка любопитни съседи надничаха вътре. Видяха ме, че приближавам и отстъпиха встрани. Погледнах по-внимателно към вратата.
Грешах. Не беше отворена. Изтръгната от пантите, вратата уморено се подпираше на касата, надупчена, нацепена, обезобразена.
Вътре положението беше още по-плачевно. Парапетът на стълбището, масата в трапезарията, столовете, рамките на предните прозорци — всички бяха осеяни с дупки от куршуми. Навред бе разпиляно натрошено стъкло. Един униформен полицай пишеше нещо в тефтера си. Забеляза ме и попита:
— Тук ли живеете?
Кимнах безучастно.
— Името ви е Ванс, нали?
Отново кимнах. В цялата тази история имаше нещо, което никак не беше наред, но умът ми бе прекалено вцепенен, за да го проумее.
Полицаят продължаваше да говори:
— Е, наистина голяма каша…
Кимнах за трети път и в същото време забелязах кръвта и сплъстената козина по килима. Очите ми се приковаха в мястото, сякаш гледах през силно увеличаващ телеобектив. Тясна ивица кръв водеше от краката ми, през фоайето към всекидневната.
Почувствах, че ми се повръща. Стомахът ми така се беше свил, че едва успявах да дишам. Разтреперих се от кошмарни предчувствия. В същото време като през мъгла до ушите ми достигна някакъв първичен, нечовешки звук.
По-късно свидетелите се кълняха, че се е изтръгнал от мен.
Разбутал съм ченгетата, втурнал съм се към хола и дрезгаво и пронизително съм извикал:
— Прис!