Слязохме долу да видим какво правят Дейв и татко.
Те бяха свършили много работа. Счупените мебели бяха струпани на двора. В коридора бе облегната нова врата с тежки панти. Вътрешната й повърхност беше блиндирана.
Погледнах въпросително Дейв.
— Мислех да взема стоманена, но на Кълън щеше да му бъде трудно да я отваря и затваря — каза той. — Това беше най-доброто, което намерих за толкова кратко време.
Вторачих се изпитателно в него. Той ме гледаше в недоумение. Под широката му хавайска риза се забелязваха непогрешимите очертания на кевларена жилетка.
— Брониран си като вратата — рекох аз.
— Във Виетнам бях свикнал да нося кевларена жилетка. Хубав навик за място, където летят куршуми. Веднъж ми спаси живота. Снаряд падна на десет метра от мен. Стоях в група от осем човека. Бях единственият с кевларена жилетка. Двама загинаха. Другите петима трябваше да бъдат евакуирани. Бях повален на земята. Няколко дни ушите ми звъняха като църковни камбани. Нямах други поражения. Освен жилетката. Повече не можех да я използвам.
— Очакваш, че и тук ще летят куршуми?
— Снощи са летели.
— Не казвай нищо повече — рекох аз и отидох да търся татко.
Намерих го коленичил в кухнята, с уста, пълна с гвоздеи. Готвеше се да поправя рамката на прозореца. Около него бяха разпръснати кафяви книжни пликове, два чука и други дърводелски инструменти. Той вдигна глава и се опита да ме поздрави.
Вдигнах ръка.
— Не се опитвай да говориш. Може да глътнеш някой гвоздей.
Татко измърмори нещо, което прозвуча като „кучи син“, но аз не позволих това да нарани чувствата ми.
Уеб седеше на плота и ядеше овесени ядки с мляко. Масата беше изнесена на двора.
Кълън го попита дали е свършил. Това ми се стори несъобразително, защото детето явно не бе изяло храната си. Уеб поклати глава. Кълън му каза, че ще отиде в хола да помага на чичо Дейв и Уеб може да го намери там, ако някога престане да дъвче.
Умник. От кого ли го беше наследил?
Погалих къдравите коси на Уеб и казах:
— Яж спокойно.
Той кимна, дъвчейки, и се усмихна. По брадичката му потече мляко. Уеб го избърса с опакото на ръката си и лапна още една лъжица.
Тръснах глава, сякаш да прогоня особено досадна конска муха и се обърнах към татко.
— Отивам при Фанър.
— По-добре първо му се обади. Така ще си спестиш ходенето — отговори той, без да вдига глава.
— Не е необходимо. Имаме уговорка. Ще бъде там. И да внимавате. Съмнявам се, че нещо ще се случи сега, когато шерифската кола е отпред, но кой знае? Момчетата да не излизат от къщата.
Татко ме възнагради с един от мрачните си погледи, с които ме приковава като пеперуда с карфица и изръмжа:
— Не учи баща си как се правят деца.
Излязох, преди да се наложи да чуя останалото.
Кълън ме прегърна и целуна. Изкарах тойотата от алеята пред къщата, защото исках лошите типове да знаят, че не съм вкъщи. Съобщих на човека на шерифа къде отивам и кога ще се върна. Той ми каза, че тогава ще дежури друг негов колега. Кимнах и потеглих.
15.
Бях говорил с Фанър предишната нощ, след като бяха стреляли по къщата ми. Уговорихме се да се срещнем в единайсет и половина сутринта. Седях на големия стол срещу бюрото му, а той ме информираше за ужасните подробности около смъртта и откриването на трупа на отвлечената касиерка Фелисия Хъчинс.
Тя беше простреляна веднъж в главата и оставена на задната седалка на колата й, скрита в горичка до запустяла ферма в Рокингам Каунти. Двама старци, които се разхождали покрай река Хо, я забелязали и се опитали да надникнат вътре. Приближили се до колата, но оттам се разнасяла отвратителна смрад. Двамата се качили в автомобила си и се обадили по клетъчния телефон на властите.
Ето така били намерени останките на госпожица Хъчинс. Фанър вече ми бе разказал повече, отколкото имах желание да знам, и продължаваше:
— Дамата не е била ограбена. Съдържанието на чантата й е непокътнато. Няма следи от физическо или сексуално насилие. Няма семенна течност, нито подутини по…
— Картината ми е ясна.
— Аутопсията беше изчерпателна.
— Благодаря ти, че сподели това с мен.
— Повдигнах въпроса не заради потресаващите му аспекти, а като илюстрация на две неща. Първо, онези хора убиват, без да им мигне окото, ако се страхуват, че някой може да ги идентифицира. И второ, в момента не ги интересува почти нищо друго, освен да те ликвидират. И, разбира се, да не ги хванат.