— Да.
— Странно, че ми го казваш едва сега.
— Не мога да ти казвам всичко.
— Предполагам. Е, длъжник си ми.
— Моля?
— Ако не бях отвлякъл вниманието на онази група, те вероятно сега щяха да разглеждат новозакупените оръжия и да планират бягството си от Съединените щати. Ако вече не са офейкали.
— Да, но докато им отвличаш вниманието, може би сега извършват нещо някъде и това не ми дава покой.
— Като например стрелба в сладкарница?
Той кимна.
— Или нападението над къщата ми и убийството на кучето ми?
Фанър отново кимна и добави:
— И преследване с висока скорост в тих квартал в предградията.
Разкаяно наведох глава.
— И какво казвате официално за всичко това на жителите и на пресата?
— Малко. Че проверяваме всяка улика. Не сме споменали за теб.
— Благодаря. Поне Рита Снайпс няма да ме оплюва в рубриките си.
— Не бъди толкова сигурен. По всяка вероятност ще разбере за нападението на дома ти. После ще събере две и две и ще се прицели право в сърцето ти.
— Ще каже, че аз съм го предизвикал.
— Сигурно.
— С факта, че съществувам.
— Едва ли ще го напише открито, но ще го намекне.
— Не може ли да я арестувате?
— По какво обвинение?
— Замърсяване на зрителното поле? Злоупотреба с бельо? Имитиране на човешко същество?
Фанър отново се подсмихна.
— Всички тези неща са дребни нарушения. Няма да можем да я задържим. Тя познава шефа.
— Каква двойка! Рита Снайпс и Макбейн Влекача. Великите тевтонци от плът и кръв.
— Никога не употребявай думата „Влекача“ в този кабинет. Да си чул нещо от твоите… източници?
— Мисля, че още е твърде рано. Но ще им съобщя новата информация. Ще им дам отправна точка, ако вече нямат такава.
Сменяйки темата на разговора, аз попитах:
— Твой ли е планът да пазят къщата ми за известно време, или на шерифа?
— Може да го правя един-два дни.
Кимнах в знак на благодарност.
— Дотогава ще се опитам да придвижа в действие плана си.
Фанър се намръщи.
— План? Какъв план?
— Не мога да ти казвам всичко.
Изминах няколкото преки до гимнастическия салон, където понякога тренирах, за да звънна по телефона. Обади се татко. Всичко било спокойно, децата гледали „Аладин“, Дейв бил взел мебели под наем от негов приятел, който се занимаваше с този бизнес, за да замени временно моите. Макелрой се обаждал три пъти. Един от редакторите ми също беше звънял да пита дали съм готов със статията за оръжия за самоотбрана.
— Пуснах я вчера по пощата — отговорих аз.
Татко рече, че е по-добре да позвъня на редактора и да му го кажа, защото гласът му звучал малко напрегнато. Съгласих се с него, уверих го, че ще му позвъня, когато имам възможност и го помолих да ми даде Дейв. Татко отиде да го извика.
— Здравей.
— Поправи ли парапета?
— Не.
— И какво толкова му поправяш?
— Целуни ме отзад.
— Не исках да те обидя.
— И още как.
Ритуалните шеги приключиха и аз продължих:
— От онова, което Фанър ми каза, излиза, че имаме насреща си много лоши типове — осведомих го аз.
— С други думи — каза той, — оглеждай се за мъже с ловджийски пушки. Или нещо друго. Кой знае, следващия път може да заложат бомби.
— Да ти изсъхне езикът.
— Точно така. Трудно е да се опазиш от експлозиви.
— Остави пощата отвън в кутията и не приемай никакви колети. Яж само онова, което вече е купено.
— Параноята не е хубаво нещо.
— Така е, но спомага за дълголетието.
— Хмм.
— И да не позволяваш на момчетата да излизат от къщата.
— След два часа игра с тях ще се чувствам по-зле, отколкото след престрелка.
— Не се съмнявам в това. Къде е Нубин?
— Когато погледнах за последен път, беше в леглото ти.
— И него не пускай от къщата навън, моля те.
— Не се притеснявай.
— Ще се обадя на Макелрой веднага щом свършим разговора с теб. Ако има някакво развитие, ще ти звънна веднага. Ако няма, ще се прибера вкъщи.
— Да затварям ли?
— Да.
Докато набирах номера на Макелрой във Форт Браг, аз наблюдавах едно миловидно девойче, което правеше лицеви опори. Задните й части бяха добре оформени. Великолепни.