— О, господи…
Спря да огледа задната веранда, наведе се да надзърне под дивана, сетне продължи.
— Защо не ми купиш…
Пъхна дулото на пушката си в един бухлат храст мимоза, после се вторачи в листака там, където се опираше в къщата.
— Мерцедес-бенц…
Да, къщичката на дървото много пъти бе спасявала мършавия му задник и този на брат му. Боби Макгий стигна до най-отдалеченото кътче на двора — едва ли съзнаваше в своята самовглъбеност, че се движи непредпазливо — и изведнъж спря, сякаш отмъстителната десница на баща му бе излязла от гроба, готова да го прикове на мястото, където стоеше.
Той потрепери от въодушевление и от спомена за трудното си детство и изпита невероятното чувство на триумф и отчаяние, припомнил си смъртта на баща си. Черепът му се съпротивляваше, после се сплеска и накрая стана на каша под силата на ударите, яростта и тежестта на окървавената секира, с която го смаза. Тогава сякаш изпита душевен катарзис. По-малкият му брат гледаше с широко отворени очи отдалеч, от тяхното орлово гнездо, от тяхното убежище — къщичката на дървото.
Малката смугла глава се завъртя като на ос на врата му, а очите, все още изцъклени от спомена, останали сякаш без клепачи, се вторачиха в задния двор.
Боби Макгий погледна високата ограда, огромните брястове и дъбове, изоставеното колело и голямата жълта плажна топка под дървото. Дъб. И в клоните му, на около три метра над земята — къщичка.
Джейсън Патерсън бягаше с всичка сила. Тичаше толкова бързо, че дори се спъна и падна веднъж, но стигна до втората къща точно навреме и видя висок, тъмнокос полицай, който завиваше от лявата страна на следващата поред къща. Хубава къща, с жълти черчевета, точно както я описа господин Ванс.
Когато ченгето се скри от погледа му, Джейсън се приближи до предната страна на къщата, надникна зад ъгъла и сви по алеята към задната част. Направи го толкова внимателно, сякаш ходеше по въже над Ниагара.
Стискаше беретата точно пред себе си, както беше гледал по филмите, толкова здраво, че ръцете почнаха да го болят. Започна да се чуди дали предпазителят е дръпнат. В противен случай, ако му се наложеше да стреля, ситуацията можеше да стане сложна. Помисли си, че е по-добре да спре и да провери.
Тъй като веднъж беше стрелял с пушка „Итака“, донесена вкъщи от отдавна починал роднина, после наследена от леля му Софи, която я пазеше в калъфа, без да я смазва, той си спомни къде е предпазителят. Чувстваше се странно с оръжие в ръка. Когато петлето на оръжието е дръпнато назад и е заредено, и не е на предпазител, това означаваше, че пушката на леля Софи е безопасна. Джейсън дръпна предпазителя. Петлето се освободи, чу се тих звук, спусъкът отскочи напред и остана така. Предпазителят обаче беше надолу и когато Джейсън натисна спусъка, не произведе изстрел. Той дръпна петлето, но то се върна в същата позиция.
Дявол да го вземе, май го счупих, помисли той. И сега какво? Има ченге от отдел „Убийства“, което се разхожда из квартала и прави кой знае какво, а аз стоя тук със счупен пистолет. Страхотно. Може би ще успея да го издебна и да го ударя по главата с това безполезно оръжие. Разбира се, че ще успея.
Джейсън отново погледна предпазливо зад ъгъла на къщата. Високото слабо ченге отиваше към задната част на двора, прегърбено като гущер, с очи, вперени в къщичката на дървото, сякаш нищо друго не съществуваше. Джейсън погледна къщичката. През пролуките в дъските се мерна червен проблясък. Появи се и изчезна за миг. Отразен слънчев лъч? Не, прекалено ярък беше. Може би риза.
И изведнъж осъзна целия ужас на гледката. Стомахът му се сви. Момчетата бяха в къщичката на дървото.
Веднага щом качи Уеб горе, Кълън вдигна въжето. Бащата на Бари Кранфорд го беше завързал така, че да придържа покрива и в същото време момчетата да могат да го ползват, за да се качват в къщичката и да се люлеят на него, като пъхнат крака в примката, която бе направил в долния му край. Кълън и Бари толкова често се бяха люлели на това яко въже, че то сякаш се бе удължило.
Кълън каза на Уеб да лежи точно в средата на пода и да не мърда. Той погледна да види дали някой не ги следи. Веднага забеляза полицая да се промъква зад ъгъла на къщата. Този човек не му харесваше. Защо се промъкваше така, сякаш играеше на криеница?
А може би наистина беше така.
Те се криеха, а той ги търсеше. И какво щеше да направи Кълън, ако онзи мъж ги откриеше? Той огледа малката колиба. Няколко рейнджъри стояха изоставени в ъгъла. Как му се искаше истинският Зак сега да е тук. Щеше да скочи върху онзи тип и да го размаже като змия. Или Кимбърли. Тя можеше да ги отнесе оттам, като разпери големите си криле и закрие слънцето. Но реалността беше друга и нямаше кой да ги спаси. Трябваше да се оправя сам.