— Момиченцето ми каза, че може да ми позволят да се поразходя, ако се чувствам достатъчно добре. Мислех, че няма да е лошо да навестя Дейв. Той наистина извади късмет, доколкото може да е късметлия човек, който е бил прострелян. Но има мозъчно сътресение и почти толкова лоша рана на главата, колкото аз в ребрата.
— След като се уверих, че няма да умреш пред мен, мисля да отида и да се видя с Дейв — казах аз.
— Отивай. Кажи му, че и аз ще дойда след малко. Онова момиче ми носи сок.
— Ще му кажа. И недей да шариш много с ръцете — казах аз и излязох от стаята. Не исках да бъда ударен от подлогата му.
Дейв седеше в една инвалидна количка и гледаше Си Ен Ен. Щом ме видя, той изгаси телевизора. Главата му беше увита в бяла марля от веждите нагоре до врата отзад. Дейв посочи нещо, което приличаше на два сребристосиви пепелника с формата на буквата „С“, поставени на перваза на прозореца. Взех ги.
Не бяха пепелници. Погледнах го. Той повдигна вежди, сякаш питаше: „Какво ще кажеш за това, а?“.
— Слава богу, че си бил с жилетката — рекох аз.
— Вече никога няма да ти идвам на гости без нея.
Слитъците в ръцете ми представляваха два грозда сачми. Всеки се състоеше от дванайсет оловни куршума, по-големи от рибарска тежест, разтопени и слепнали от горещината при стрелбата, както и от съприкосновението с тъп предмет. Бронираната жилетка на Дейв. С треперещи ръце ги оставих там, откъдето ги бях взел.
— Фанър ми ги даде. Мисля да ги запазя, за да ми напомнят колко е опасно човек да има приятели като теб.
— Знам. Съжалявам.
— Хей, само се пошегувах.
— Знам. Също така ми е известно, че ако не беше там, сега нямаше да си тук.
— Това няма как да го знаеш. Можеше да катастрофирам на път за железарския магазин, например. Може би днес е денят ми да лежа в болницата. Нали знаеш — като онова, в което вярват презвитерианците.
— Предопределението ли?
— Да.
Седнах на леглото му, погълнат от парливите изпарения на етер, дразнещата миризма на спирт, печал, надежда, отчаяние, екскрети, отвратителна храна и инжекции. Мразех инжекциите още от малък, когато хващах коремен тиф всяко лято. Ух, тия болници! Обърнах се към Дейв.
— Имаш ли нужда от нещо, което тук не ти дават?
— Не, главата ме боли твърде силно, за да искам каквото и да било.
— Не ти ли дадоха нещо против болката?
Той посочи малка картонена чашка, в която имаше хапчета, достатъчно големи, че да задавят дори Годзила.
— А тези свещички? — невинно попитах аз.
— Не ме карай да се смея. Много боли.
— Тогава защо тези хапчета са в чашата, а не в твоето тяло?
— Сестрата казва, че от тях ми се замайва главата.
— И не можеш да я опипваш, така ли?
— Я стига. Та тя прилича на мармот.
— Би трябвало да видиш онази, която се грижи за баща ми.
Описах я с ръце и подсвирнах — универсалния жест, който ние, лаконичните мъже, използваме, за да опишем сексапилна жена.
— Вероятно.
— Защо сега не вземеш едно от тези? — попитах аз и посегнах към хапчетата.
Дейв поклати глава и затвори очи от силната болка.
— Първо искам да видя баща ти. Мармотът ми обеща разходка по-късно.
— Не говори така за жената. Несъмнено най-голямата й грижа е твоето благополучие. Какво да направи, като е грозновата.
— Грозновата ли? Тя е безнадежден случай.
— Както и да е. Татко каза да ти предам, че ще дойде след малко.
Дейв се замисли и се намръщи.
— Това от У. С. Фийлдс ли е?
Кимнах.
— Взех назаем този израз.
— Откраднал си го, искаш да кажеш. Като всичките ти останали материали.
— Не всички — възразих аз. — Ти си грозен и майка ти те облича лошо.
— Видях това на една фланелка.
— Така ли?
— Я се разкарай, да те вземат дяволите. Иди да видиш Патерсън. Той пострада най-зле в цялата тази бъркотия.
— Добре, щом можеш да се оправяш без мен.
— Тръгвай!
— Добре, добре. Недей да крещиш.
— Заминавай!
Излязох с усмивка на уста. Той беше мой приятел и аз исках да се оправи.
Джейсън Патерсън наистина бе пострадал най-много от всички. Лежеше на леглото и от тялото му влизаха и излизаха разни тръбички. Беше блед като восък. На прозореца имаше свежи цветя, цели три вази, жълти, червени и бели. Благоуханни. Въпреки усилията им, въздухът в стаята беше спарен и това се усещаше от мястото, където стоях.