Хедър донесе абаносов поднос с позлата, на който имаше красив кафеник, кристална купа със захар на бучки и две порцеланови чаши и ми подаде едната.
— Радвам се, че извади този хубав порцелан. Кара ме да се чувствам приятел — рекох аз, отпих глътка и попитах: — Как е Уеб?
— Спи от около час. Когато е буден, не ми позволява да изляза от стаята без него.
— Сънува ли кошмари?
— Да.
— Говори ли?
— Никога не е бил от разговорливите, но сега съвсем млъкна. През повечето време смуче палец и гледа телевизия или ходи подир мен, докато шетам из къщи.
— Съжалявам.
Тя ме погледна.
— Тайлър, вината не е твоя. За бога, твоят син също беше в къщичката на дървото. Ти не беше поканил онези копелета да стрелят по дома ти, баща ти, приятеля ти и да се опитат да убият децата ни. Ти направи всичко възможно, за да ги опазиш, преди това да се случи.
— Повтарям си го най-малко пет пъти на час.
— Тогава повярвай, че е така. Не се самоизмъчвай повече с тези мисли. Можеше да е много по-зле.
— Знам.
— Тогава престани да мислиш за тази история. Глупаво е да се притесняваш за неща, които не можеш да промениш. Как е Кълън?
— Изглежда добре. Малко е потиснат, но може би защото е уморен. Докато идвах насам, го заведох в кабинета на детската психоложка, която го прегледа, когато майка му почина. Страхотна е. Ако искаш да поговори с Уеб, ще се опитам да уредя посещение, но не ти обещавам.
— Благодаря за предложението. Ще си помисля — рече Хедър и прехапа устни. — Кълън позволява ли ти да го оставяш сам?
— Да. Предполагам, че това е добър знак.
— Много добър знак. И какво смяташ да правиш по-нататък в създалата се ситуация?
— Да пипна онзи, който организира всичко това.
Тя изправи рамене, като едва не разля кафето си.
— Знаеш ли кой е?
Кимнах.
Хедър присви очи и заяви:
— Искам да участвам.
— Моля?
— Казах, че искам да участвам. Каквото и да решиш, искам да помогна. Очевидно полицията не прави много. Те ли откриха кой е този човек?
— Не. Научих информацията от военните.
— Кажи ми кой е извергът, който се опита да убие сина ми.
Разказах й онова, което бях научил за Валентин Резович. Тя попи цялата информация като гъба.
— Смяташ, че Резович и онзи Диас са някъде наблизо, играят си на котка и мишка и чакат удобен случай да те убият? И могат да наемат когото искат, за да свършат тази работа?
— Така мисли Макелрой, а и съответства на начина на действие на Резович.
— Какво казва лейтенант Фанър по въпроса?
— Можел да ми предложи защита за още няколко дни или седмица. След това оставам сам, докато се случи нещо друго.
— Полицията не ти помага особено, нали?
— Да.
— Тогава как смяташ да откриеш Резович?
— Имам план. След като изляза оттук, ще отида в болницата да го обсъдя с Дейв Майкълс. Кълън също ще дойде, за да види дядо си.
— Психоложката смята ли, че е редно да отиде в болницата и да види дядо си целия в бинтове?
— Той го е видял вкъщи, веднага след като е бил прострелян и е преживял всичко това. Необходимо е да знае, че дядо му наистина е добре, да го види със собствените си очи, а не само да му казват, че е така. Предполагам, че докторката ще ме подкрепи. При всички случаи, ще направя каквото тя каже.
— Но ако не си съгласен с нея, сам ще решиш.
— Разбира се. Хедър, аз съм с Кълън всеки ден, а доктор Дериън е говорила с него само шест-седем пъти.
— Да, така е. Поздрави всички от мен, най-вече Джейсън. Кажи му, че ще отида да го видя, ако мога, но не мисля, че е добра идея да водя Уеб, а и точно сега не мога да го оставя с никой друг.
— Не се притеснявай, той ще разбере.
— Ти харесваш Джейсън, нали?
— Бих харесал и Чингис Хан, ако беше спасил живота на сина ми.
— Хареса го преди това, още когато се запознахте.
— Ами, да, той е добро момче. Но не се захласвам по него, ако това те притеснява.
Хедър стана и се приближи към мен. За миг зърнах голото й тяло. Не го разголи нарочно, по-скоро без да иска. Но резултатът беше същият. Кръвта в тялото ми започна да изпълва една част от анатомията ми, която обикновено бе задрямала. Тя се наведе да ме целуне, после каза: