— Казах да не ме безпокоите!
— Било е клопка. Хванали са Кълън.
Макелрой мълча десет секунди.
— Как, по дяволите… Сигурен ли си?
— Категорично.
Още десет секунди.
— От автомат ли се обаждаш?
— Първия, който намерихме. На Сто и седма улица в северозападната част на града.
— Колко време ще ти отнеме да дойдеш дотук?
— Петнайсет-двайсет минути. Няма голямо движение.
— Да кажа ли на Хедър?
— Не. Аз ще й кажа.
— Какво искаш да направя?
— Да ни закараш колкото е възможно по-бързо в Северна Каролина.
Разказах му какво е положението.
— Мръсно копеле! — изруга той. — Но как е станало? Как го е направил?
— Сега това няма значение. Трябва да запазим присъствие на духа и незабавно да се придвижим на север.
— Веднага ще уредя самолет от базата „Хоумстед“.
— За четиримата.
— Ако се наложи искането да мине през Пентагона…
— Тръгваме.
Шофираше Дейв, защото аз не можех. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва натисках бутоните на телефона. Дишах учестено.
Дейв ме погледна и сложи ръка на коляното ми.
— Забързаното дишане няма да ти помогне. Трябва да се успокоиш. Разбирам, че ти е трудно, но трябва да го сториш. Кълън се нуждае от теб. Мисли. Разсъждавай усилено. Но само как да решиш проблема, не за самия проблем. Не мисли за онова, което може да става в момента, а само как да намериш изход от положението. Ако баща ти е жив — а аз съм убеден в това — той ще намери начин да защити Кълън.
Дейв правеше всичко възможно да ми вдъхне увереност, да ми даде указания, да наблегне на позитивното и да ме държи съсредоточен. Баща ми може би беше мъртъв. Резович не се нуждаеше от него, за да ме примами. Той разполагаше с Кълън за тази цел.
Какво ли правеше синът ми? Беше ли гладен? Наранен? Уплашен? Отчаян? Или нещо по-лошо?
Закрих лицето си с ръце.
— О, боже! — извика Хедър. — Господи! Не! О, боже! Не!
Тя се отпусна тежко на леглото и сложи ръка на устата си. Седнах до нея и я притиснах до гърдите си, опитвайки се да успокоя и нея и себе си. Дейв започна да събира багажа ни. Сълзите на Хедър течаха по набразденото й от бръчки на тревога лице.
— Всичко ще бъде наред с Уеб. Те нямат сметки за разчистване с теб.
Тя вдигна глава и каза:
— Как е възможно да си толкова спокоен? Погледни се само!
— Хедър — намеси се Дейв, — той изпадна в нервна криза, докато се връщахме с колата. Сега се преструва. Заради теб. Искам и ти да се съвземеш заради него. Защото ако всички се отчаем, кой ще помогне на момчетата? Ние сме им необходими. С ясно съзнание. Способни да ги спасим.
Хедър избърса очи с края на чаршафа на леглото и каза:
— Имаш право. Абсолютно си прав. Съжалявам.
Усмихнах й се колкото можах по-насърчително.
Тя стана.
— Ще ти помогна да събереш багажа, Дейв.
Аз не им помогнах. Седях в ъгъла, гледах в стената и обмислях гибелта на Резович.
Лайза Крафт Джеймисън стоеше пред мен на пистата, до транспортния военен самолет „С-141 Старлифтър“. Тя стисна ръката ми.
— Прибери си сина и очисти онова копеле. Не разчитай на ченгетата за това. Направи го сам, както са те учили в армията. Не го ли сториш, Резович отново ще се появи.
— Да, госпожо заместник областен прокурор.
— Говоря сериозно. Загубих съпруга си и едва не се побърках. Не бих понесла загубата на дете. — Лайза ме погледна в очите. — Ти също.
— Знам.
— Ликвидирай Резович, чу ли? Ако има последици, ще използвам влиянието си. Ако се стигне до съд, аз ще поема защитата ти. — Гласът й беше твърд като стомана. — Чуваш ли какво ти говоря?
Прегърнах я.
— Изглежда всеки път, когато имам неприятности, ти ми се притичваш на помощ.
— Спаси детето си — каза тя, обърна се и тръгна.
Излетяхме от военновъздушната база „Хоумстед“ в два и четири минути и бързо се издигнахме на височина десет хиляди метра. В четири и трийсет и шест кацнахме на „Тархийл“.
Според моя часовник, обаждането ми до Форт Лодърдейл щеше да бъде регистрирано в шест и петдесет и пет източно дневно време.
Имах точно шест часа и петдесет и пет минути да намеря семейството си и да го спася.