— Какво оръжие си взел?
— Узи с шест пълнителя. Тук, в чантата в краката ми. Нося и берета, и нож в ботуша.
— Слез от колата, но гледай дъбът да те закрива. Стой там. Така вероятно би направил Кари. Вземи узито и чантата. Ако чуеш стрелба, очисти онзи на прозореца. Няма да предприемаш нищо, докато не се уверя, че вътре са само лошите. Виждам „М-1 Гаранд“. Не знам какво друго оръжие има онзи тип.
— Тогава ще изстреля по мен само осем куршума. После трябва да зареди. Лесна работа — бодро каза Йорк.
— Харесвам увереността, но не бъди самонадеян. Действай бързо. Тук се виждаш отвсякъде.
— Да, прав си.
— Вероятно никой от нашите хора не знае за онзи на прозореца. Поне не знаят точно къде се намира. Трудно е да го забележиш в сенките. Той може да е цялата им отбрана в тази част на къщата. Не са много. Затова го очисти.
— Какво да направя после?
— Иди в хамбара отзад. Ще изпратя Кълън при теб, сетне при Хедър. Ти ще му пазиш гърба.
— Никой няма да го проследи.
Тръгнах към къщата и видях, че Кълън вече реже въжето с една ръка, а с другата подхвърля жълъди.
Добро момче. Браво!
Намигнах му, докато минавах покрай него.
Той също ми намигна.
И продължи да реже.
46.
Валентин Резович седеше като монарх на трон на стола, на който Дейв шиеше миниатюрните си гоблени. Ярката светлина на лампата озаряваше острите му черти. Етъл и Уеб бяха на дивана. Той беше на коленете й. Тя го милваше по главата. Очите на момчето изглеждаха безжизнени.
— Най-после се срещнахме лице в лице — каза Резович.
— Да. Твоето не е чак толкова приятно.
Отнякъде изникна юмрук с големината на манго и ме фрасна по главата, поваляйки ме на масичката за кафе. Халбата за бира падна на пода. Аз също.
Реших да лежа там, докато стаята престане да се върти, но това не стана. Същата огромна ръка ме вдигна като торба с фъстъци и ме запрати към отсрещната стена. Движението сигурно проясни съзнанието ми, защото съвсем ясно видях чудовищно лице с пореста смугла кожа, опъната на ъгловати кости. От едната страна на крушовидния нос се извиваше тънък белег, който изчезваше в линията на скалпа.
От устата, пълна с остри зъби, се изтръгна плътен, стържещ звук. Различих думите:
— Не се дръж непочтително.
Кимнах.
— Ти уби брат му.
— Той се опита да застреля…
Чудовището ме удари с всичка сила, сетне ме сграбчи за косата.
— Млъкни. Ще говориш само когато аз кажа.
Опитах се да кимна, но това се оказа трудно.
— Пусни го, Хектор — каза Резович. — Гледай жената и детето.
Заплахата се отдалечи, но надвисна толкова наблизо, че усещах телесната му миризма.
— Седни да поговорим — обърна се към мен Резович.
Настаних се на стария люлеещ се стол на Лорънс Гудал.
Сърцето ме болеше. Лицето ми пламтеше. Устната ми беше разцепена. Инак ми нямаше нищо.
— Не само е трудно да те убия, но и да те намеря — каза Резович. — Но номерът ми във Флорида беше много хитър, а? Първо те разкарах дотам, сега дотук. Заради брат ми. Нали разбираш?
— Да.
— Не се ли оплакваш? Всички американци хленчат.
— Дойдох тук, готов да умра. Предполагам, че затова ме повика.
Заплахата се придвижи, стъпвайки тежко по линолеума. Не исках още един удар по главата, но на този етап не можех да се бия, затова рекох:
— Хей! Говоря ти истината.
Резович вдигна ръка да спре Диас.
— Доведе ли властите?
— Те са в двата края на пътя.
Резович ме зашлеви с всичка сила през лицето.
— Казах ти да не ги водиш. Сега ще трябва да убия всички.
Удари ме още веднъж и устната ми започна сериозно да кърви. Но не можех да направя нищо друго, освен да седя на стола.
— Убиеш ли ни, и ти ще умреш. Ако след пет минути заложниците не излязат оттук, полицията ще атакува. Наоколо няма представители на медиите, така че могат да правят каквото искат.
— Ами ако задържа само теб?
— Това е сделката — да вземеш мен. Те ще приберат заложниците и ще си тръгнат.
Резович изсумтя.
— Няма да постъпят така, щом освободим заложниците.
— Ще трябва да ми се довериш.
Той отново ме зашлеви през лицето. Главата ми се отметна назад. Отвори се още една рана. Погледнах го в очите.
— Трябва да ми повярваш и за още нещо. Ако пак ме удариш, ще те убия, преди горилата ти да стигне до мен.