— Ако искаш да се върнеш при адмирал Билбоа, най-краткият път е да увиснеш на реята.
Студената балтийска нощ отдавна бе спуснала над Дубулта надупчените си щори. Савичев крачеше по плажа, по криволичещата ивица на морския бряг. Под ходилата му хрускаха буците на мокрия пясък, а на Савичев му се струваха, че са звезди. Спря се, свали сандалите си, после ризата, панталона и съвсем гол се хвърли срещу зараждащата се прибойна вълна. Настигна я, когато тя бе вече далеч от брега. Гмурна се и отвори очи, за да види гаснещите светлини. Но наоколо бе само течен мрак. Савичев пое към дълбокото. Нагоре-надолу, нагоре надолу… „Така и утре — помисли си внезапно, — когато ме убият и тръгна към дъното, не трябва да забравя да се издигна нагоре…“ Гмурна се и след час изплува в собствената си вила, мушна се под топлото одеало, но дълго не можа да се стопли. „Е, готов ли съм?“ — попита той себе си, но вътрешният глас мълчеше. Някъде сред дюните виеше куче.
На сутринта сърцето ме биеше спокойно, а белите дробове все така уверено циркулираха морския въздух. Седнал в плетения стол, той весело примижваше към слънцето и морското огледало. Александър Савичев отпи от лимоновия сок и в същия миг рухна по гръб. Киселият сок затвори клепачите му. „Назад!“ — това бе последното, което си помисли. Александър Савичев нямаше намерение да умира. Искаше още съвсем мъничко и му се струваше, че ще успее…
Покойникът бе намерен от вечно пияния Пират, който бе дошъл при Савичев да побъбрят на чашка калвадос за подвизите на адмирал Билбоа. Като сложи върху очите му две златни монети, той съобщи в „Бърза помощ“ за нещастието, после седна до вкочанения вече писател да погледа залеза.
— Трябваше да се удавиш — каза му той с укор. — Сам казваше, че удавниците не умират. — После дълго мисли за нещо свое, дръпна дълбоко от хаванската пура и продължи: — Всъщност, я си плувай към своя туземен бог. Сигурно ще бъде страхотно пътешествие. И без това тукашният живот е абсолютно говнян.
След четири дни някакъв испански цигулар на име Педриарас де Авила се събуди посреднощ в своя мадридски апартамент, плувнал в пот. В главата му досадна се въртеше Бог знае откъде изплувала фраза или идея. Де Авила мушна глава под възглавницата, но след минута скочи отново. Напипа в тъмното пантофите си, отиде в кабинета и върху парче от нотен лист написа: „Александър Савичев бе убит в 9:17 часа сутринта, точно когато отпиваше третата глътка от студения лимонов сок…“
— Какво си се разписал по никое време? — попита го сънната му жена.
— Quin sabe, idee fixe.1