След като пристигнахме, един студент ми показа моята стая, която бе обикновена и безупречно чиста. Беше ми неудобно да седна на леглото и да намачкам чаршафите. След като се измих и разопаковах багажа си, отново се срещнах с Иганга, после заедно пресякохме полето, което ни делеше от болницата Мулаго, която бе разположена на една линия с университетското медицинско училище. Там имаше футболен отбор, който провеждаше тренировка — беше обикновена успокоителна гледка.
Иганга ме представи на портиерите и сестрите, които се появяваха отляво и отдясно и всеки от тях бе зает, но любезен, а аз се мъчех да преодолея бариерата на техните имена. Болничните отделения бяха претъпкани, много от пациентите бяха разпилени по коридорите — някои от тях лежаха на легла, но повечето се намираха върху матраци или чаршафи. Сградата беше разнебитена, някои от медицинските съоръжения бяха с трийсет годишна давност, но в околните условия нямаше нищо противно, спалното бельо беше чието, а подът миришеше приятно и изглеждаше като част от хирургично отделение.
В отделението за болни от „иейюка“, Иганга ми показа шест души, които трябваше да оперирам на следващия ден. Болницата притежаваше контролен скенер, но той остана повреден през следващите шест месеца поради липса на пари за резервни части, така че единственото, на което можех да се надявам бяха рентген и евтини контрастни агенти от рода на бария. За някои тумори, единствения съветник за тяхното местонахождение и обхват бе простия стар метод на палпация.
Иганга направляваше ръцете ми и ме предпазваше от прилагане на много голям натиск. Тя имаше много по-голям опит от мен, а освен това някой разпален начинаещ би могъл да навреди на пациента си. Светът на тридименсионалните изображения се въртеше около работното ми място, а софтуера ме съветваше за избора на изрязването, в който все още не бях уверен. С присъщата си упоритост, аз си вършех работата, опипвайки туморите и внимателно си представях тяхната конфигурация, като същевременно си водех бележки за данните от рентгена и скенера.
Обяснявах на всеки пациент къде ще направя операцията, какво ще махна и какъв желан ефект ще се получи. Когато беше необходимо, Иганга ми превеждаше — или на суахили, или на диалект, който тя наричаше „развалена луганда“. Новините винаги бяха наполовина добри, но изглежда повечето от хората ги приемаха с доста оптимизъм. Хирургията бе малко необичайно средство за лекуване на „иейюка“ и обикновено предлагаше няколко годишно облекчение на болките, но това оставаше като единствена възможност. Облъчването и химиотерапията не даваха резултати, а основната машина за здравеопазване, намираща се в болницата не можеше да проведе обичайното молекулярно лечение дори и за няколко щастливци. За последните седем години, откакто бе възникнала епидемията, „иейюка“ все още не бе схваната в същността си от никого и никой не беше съставил необходимия софтуер, предназначен за нейното ликвидиране.
Когато завърших с работата си, навън вече бе тъмно. Иганга ме попита:
— Желаеш ли да хвърлиш поглед на последната операция на Ан?
Ан Колинз беше ирландска доброволка, която бях заместил.
— Разбира се — съгласих се аз.
Докато се намирах в Сидней бях гледал на видео някои от нейните операции, проведени тук, но не всички от тях бяха достъпни за мен, за да мога да ги прегледам повторно. Самата Колинз бе прекарала с мен само няколко дни, недостатъчни за обстойно ръководство. В подобна ситуация съществуваше някаква ирония — чуждестранните хирурзи никога не придобиваха необходимия опит, но никой от тях нямаше нужното за това време. Угандийските студенти заплащаха за лошия си късмет с такси, тъй като Световната банка бе сложила край на краткия си флирт с новото правителство относно субсидираното им обучение и по всичко изглеждаше, че и през следващите десет години ще има недостиг на местни квалифицирани специалисти.
Ние се снабдихме с маски и престилки. Хирургическото отделение беше като всяко друго — чисто, но архаично. Иганга ме представи на анестезиолога Ерийя Окуера и стажанта хирург Балаки Масика, а до тях стоеше Колинз.
Пациентът бе мъж на средна възраст, покрит с оранжева, просмукана с бетадин хирургическа покривка, а в коремната му област зееше дълъг разрез. Застанах до Колинз и започнах да наблюдавам. В мускулната стена около тънките черва беше израснала сива маса с големина на юмрук, раздула перитония орган с полупрозрачна „кожа“, почти до пръсване. Това изглежда бе блокирало преминаването на храна и пациентът сигурно бе прекарал на системи няколко месеца.