Боб и останалите момчета бяха разбудени от гласа на майка му, която тихичко беше дошла и беше подредила храната върху една покривка. Тя ги събуди с думите: „Елате да си вземете“, след което отклони поканата да хапне с тях и си тръгна. Когато стигна до палмовата горичка, се обърна и извика към Боб:
— Гледай да се прибереш преди залез слънце. Трябва да си подредиш багажа, а освен това утре ще ставаме рано.
Робърт кимна послушно и съсредоточи вниманието си върху покритата с ястия покривка.
След като момчетата се нахраниха, те поговориха известно време, поборичкаха се във водата и когато видяха, че денят вече преваля, прибраха всички остатъци от пикника и се отправиха към домовете си. По обратния път се умълчаха поради типичната за възрастта им неловкост, породена от предстоящата раздяла. Когато се разотиваха, сбогуванията бяха кратки и неизменно съпроводени от обещания да си пишат колкото е възможно по-скоро.
Най-накрая Боб остана сам по пътя към дома. Сърцето му беше изпълнено с противоречиви чувства. От една страна, съжаляваше, че се разделя с приятелите си тук, а от друга — предвкусваше всички приятни неща, които му предстояха. Когато стигна до дома си, второто чувство беше взело надмощие и той с радост мислеше за предстоящите срещи със съучениците си, които не беше виждал през последните два месеца. Прекрачвайки през входната врата, той вече си подсвиркваше безгрижно.
Подреждането на багажа приключи съвсем бързо благодарение навременната помощ на майка му и към девет часа Боб беше вече в леглото и заспиваше. Самият той беше на мнение, че този час е доста ранен за лягане, но беше приучен към послушание от най-ранна възраст.
Ловецът разбра, че може да остане неподвижен още няколко часа, но не и цял ден, както се надяваше в началото, тъй като запасите му от кислород намаляваха и трябваше да предприеме нещо, преди те да са започнали да се изчерпват застрашително.
Той знаеше, че съществото, което го беше приютило, вече беше заспало дълбоко, но това не притъпи предпазливостта му. Ловецът стоеше неподвижно под диафрагмата на момчето и не желаеше по никакъв начин да нарушава работата на сърцето, което биеше някъде над него, въпреки че проникването в този орган не би представлявало особено затруднение за извънземния. Той установи с огромно задоволство, че можеше да черпи кислород от червените кръвни телца, без това да оказва някакво особено въздействие върху общото количество, постъпващо в организма на домакина му. Всички тези проверки бяха проведени с изключително внимание. Въобще неговото поведение в тялото на детето се различаваше коренно от това в тялото на акулата, тъй като беше решил да остане в момчето по време на целия си престой на Земята и действията му се ръководеха от суровия древен закон на неговата раса: „Не прави нищо, което би навредило на домакина ти!“
ГЛАВА III
ВЪН ОТ ИГРАТА
Не прави нищо, което би навредило на домакина ти! За мнозинството представители на расата на Ловеца не съществуваше дори самата мисъл, че биха могли да нарушат този закон, тъй като те живееха в най-дружески отношения със съществата, в чиито организми пребиваваха. Малцината индивиди, които правеха изключение, будеха чувство на ужас и омраза у останалите представители на древната им раса. Преди катастрофата Ловецът преследваше именно един от тях и той трябваше да бъде намерен на всяка цена за да се опази местното население от попълзновенията на това безотговорно същество.
Не прави нищо, което би навредило на домакина ти! Още при проникването си той забеляза, че силната и здрава кръв на момчето веднага реагира, като атакува натрапника с армията си от бели кръвни телца. До този момент той беше избягвал досега с тях, като се държеше настрана от кръвоносните съдове и лимфните възли. Неговите клетки не притежаваха защита срещу абсорбционните възможности на белите кръвни телца и само ловките маневри го спасяваха от някои по-сериозни последици. Знаеше обаче, че това не може да продължава вечно, тъй като той, от една страна, не успяваше да съсредоточи вниманието си върху нищо друго, а от друга — тази ситуация можеше да доведе до заболяването на домакина му. Затова се налагаше левкоцитите да бъдат успокоени. Неговата раса беше разработила най-обща техника за разрешаването на този проблем, но въпреки това към всеки отделен случай трябваше да се подхожда по различен начин. Посредством серия опити по метода на изключването Ловецът установи химическия ключ, чрез който левкоцитите разпознаваха проникналото в човешкия организъм чуждо тяло. След това той уеднакви химическия състав на своето тяло с този на кръвта на домакина си, при което левкоцитите престанаха да го безпокоят и той можеше спокойно да проникне във вътрешността на кръвоносните съдове.