— Той има богат опит да омайва жените.
— И разбирам защо. Трябва да има закон мъжете да не са толкова привлекателни.
Мередит се ухили и затвори вратата.
— Внимавай, Кейси — предупреди тя, — да не те омагьоса.
— Така ли? Ти добре се справи.
— Има номер — обясни Мередит привидно сериозно. — Никога не го гледам право в очите.
Кейси помълча за малко.
— Слушай, щом не си станала от леглото, значи си смятала да си легнеш. Ако не искаш да работим тази вечер…
— О, не — отвърна Мередит разсеяно. — Ако трябва да ти кажа истината — появяваш се в съвсем подходящ момент. Имам нужда нещо да откъсне мислите ми от… други въпроси. — Направи пауза. — Почти бях забравила, че ще идваш.
Кейси се ухили.
— Да, мъж като него, предполагам, е в състояние да те накара да забравиш доста неща.
— Александър няма нищо общо — настоя Мередит. — Просто забравих, това е всичко.
— Сигурно — отвърна Кейси скептично. — Защо просто не си признаеш, че си луда по него?
Мередит не отвърна. Докога ще отричам, запита се тя.
Рим
В света на бизнеса отдавна гледаха на Карло Манети като на колос. Беше интелигентен и агресивен мъж, започнал почти както Константин Киракис: в началото имал само една мечта и свирепа амбиция. Целта на Манети била да стане най-големият производител на коли в Италия. По време на следването си в колежа се издържал, като работел в две фабрики за сглобяване на мотоциклети, а после станал инженер в голям завод за производство на коли. Там напредвал бързо и след няколко години го издигнали до вицепрезидент. Преди двадесет години се отказал от сигурността на този пост, за да създаде собствена компания. Вложил всичките си спестени пари в една идея — спортната кола „Ринегато“, която го направила заможен мъж. Сега той бе точно онова, което винаги бе мечтал да бъде: най-големият и най-добрият. Италианците го наричаха che si a fato de sa — човек, постигнал всичко сам. Беше вдовец с една дъщеря, която — както Александър разбра — учила рисуване в Училището за изящни изкуства в Париж.
От три години Александър се интересуваше от заводите на Манети в Рим, Милано и Флоренция. Манети се справяше много по-добре от автомобилните заводи на „Киракис“ в Германия и Англия, затова Александър гледаше на италианските предприятия като на ценна придобивка за корпорацията си. Предложи две оферти, но Манети ги отхвърли категорично — заводите му не били за продан на никаква цена, нямал желание да се превръща в част от империята „Киракис“. Отказите не обезсърчиха Александър. Карло Манети, като всички други хора, имаше цена. И Александър все някога щеше да разбере каква е тя.
— Е, синьор Киракис, упорит мъж си — засмя се Манети, докато разговаряха по време на обяд. — Възхищавам ти се. Преследваш до дупка онова, което желаеш. Разбираемо е защо се радваш на такива успехи. — Отпи голяма глътка вино. — Но този път настойчивостта няма да ти помогне. Както вече съм споменавал: Манети не продава заводите си на никаква цена. Нито сега, нито когато и да е.
— Не става въпрос да продаваш, Карло — увери го Александър. — Ще продължиш да бъдеш президент на „Манети моторс“. Ще имаш и място в борда на директорите на „Киракис“.
— Та това е все едно да продам! — изръмжа Манети. — Няма аз да ръководя нещата. Не, синьор, изключено!
Александър понечи да каже нещо, но спря. Млада висока жена с изящна фигура приближаваше към тяхната маса. Беше оставила дългата си гъста черна коса да се спуска свободно покрай източеното й лице. Александър се изправи, но Манети остана седнал, ухилен до уши, когато я видя.
— Донатела — поздрави я той топло. — Как ме откри?
— Секретарката ми каза, че ще обядваш тук — отвърна тя и се наведе да го целуне по бузата. Обърна се и се усмихна на Александър. — Buon giorno!
— Buon giorno, signorina3 — отвърна Александър и се усмихна ласкаво на красавицата.
— Синьор Киракис, това е дъщеря ми. Донатела, запознай се със синьор Александър Киракис.
— Радвам се най-после да ви видя, синьор Киракис — откликна тя на английски със силен акцент. — Слушала съм толкова много за вас.
— Удоволствието е мое, синьорина — увери я Александър.
— Моля, наричайте ме Дона. Донатела е прекалено официално, а „синьорина“ ме кара да се чувствам възрастна.