Влезе в сградата и през фоайето се насочи към асансьорите. Униформеният човек от охраната веднага го разпозна и повика директния асансьор, който щеше да го отведе до кабинета на баща му на двадесетия етаж.
Моржът задържа вратата отворена и кимна любезно. Александър влезе и му се усмихна мълчаливо. Докато вратата се затваряше и асансьорът започна да се изкачва, той се замисли колко ли часове наред бе работил баща му през последната седмица.
Пристигна на етажа и секретарката на баща му Елена Румелис мигом скочи да го посрещне.
— Kalimera2, господин Киракис — поздрави тя.
— Kalimera, Елена. Баща ми в кабинета си ли е?
— Да, но май говори по телефона в момента — подметна тя колебливо. — Очаква ли ви?
— Не — призна Александър и поклати глава. — Надявах се да го убедя да остави работата и да отидем на обяд.
— Съмнявам се дали днес ще е възможно — отвърна Елена бързо. — Сутринта беше доста тежка. Съобщиха му, че призори е имало експлозия в една от диамантените мини в пустинята Намиб. Няколко мъже са загинали. Говори с офиса в Кейптаун в момента.
— Разбирам — промълви Александър. — Но при тези обстоятелства едва ли ще възрази да вляза…
— О, не, разбира се — съгласи се Елена охотно. — Да ви донеса ли нещо? Кафе…
— Не, благодаря — отвърна Александър с усмивка.
Влезе в кабинета на баща си. Константин Киракис седеше зад бюрото с телефонна слушалка, подпряна до ухото с рамо, и нахвърляше бележки в жълт тефтер. Вдигна глава при влизането на Александър, направи му знак да седне и продължи разговора. Александър седна и се огледа. Отдавна не бе влизал в този кабинет, от където се ръководеше цялата дейност на корпорацията. Спомни си времето, когато майка му се захвана да го преобзаведе. Лично подбра тъканите, цветовете и мебелите, като се съобразяваше с вкуса и предпочитанията на съпруга си. Спря се на античното бюро, което заемаше огромна част от помещението, тапицирания с кожа диван и подходящите столове, лакираната кантонерка и ренесансовите картини по стените. Лично надзираваше обзавеждането на апартамента на Киракис до кабинета, на който гледаше като на необходимо удобство, защото по онова време вече живееха на острова и му се налагаше да пътува до града всекидневно. Настоя за шкафовете от кедрово дърво за дрехите му и други лични вещи. Пак лично подбра плочките за банята и поръча нагряващи се пръчки за кърпите. Мама наистина организираше живота ни добре, помисли си Александър.
Киракис свърши разговора, остави слушалката и се обърна към него.
— В мините в Намиб е настъпил истински ад — сподели той уморено. — Петдесет души са загинали, има и изчезнали. Налага се да отлетя.
— Искаш ли да отида вместо теб? — предложи Александър, понеже знаеше колко тежко ще бъде пътуването за баща му.
Киракис поклати глава.
— Благодаря, трябва да отида лично. Но ако желаеш да ме придружиш… — Направи пауза и изгледа сина си изучаващо. — Какво те води в Атина днес? Нали искаше да прекараш известно време сам?
— Реших, че е време да се върна в Ню Йорк, към моите задължения — обясни Александър. — Ще тръгна в близките дни. Няма да съм тук, когато се върнеш от Африка. — Помълча и добави: — Дойдох да те поканя да обядваме заедно в „Герофиникас“. — Близкият ресторант отдавна бе любимо място на баща му. — Сега си давам сметка, че моментът не е подходящ.
Киракис свъси вежди.
— Опасявам се, че не е — съгласи се той уморено. — Но защо не вечеряме по-късно в Клуба „Еленики Лесхи“? Ще изпием по едно-две, може да поиграем комар. Отдавна не сме правили такива неща заедно. Естествено, ако имаш други планове…