— Защо повече, отколкото би желала?
Тя се поколеба, преди да отговори.
— Имаше доста нередни неща помежду ни — напомни му тя. — Вярно, всичко това вече е минало… — Пое си дълбоко въздух. — Струва ми се, че искам да кажа: страх ме е да не се обвържа прекалено.
— Защо се страхуваш?
— Защото може да не се получи нищо — отвърна тя честно. — Работих здравата, за да изградя кариера, да стигна там, където съм днес. Работата ми изисква голяма част от времето ми…
— Не ти казвам да се откажеш от това — прекъсна я той внимателно. — Но то не може да представлява целия ти живот. Никой не го знае по-добре от мен.
— Професионалният живот и на двама ни е толкова наситен, изисква толкова много време… — подхвана тя.
Постави ръце на раменете й.
— Напразно се безпокоиш — увери я той. — У теб първо ме привлече амбицията ти, тя е едно от нещата, от които се възхищавам най-много. Ти си силна, а аз съм познавал малко силни жени в живота си. Не виждаш ли? Така си приличаме… Ако сме заедно, ще бъдем още по-силни.
Мередит леко се засмя.
— Понякога ме плашиш — призна тя. — Действаш прекалено бързо. Все едно съм попаднала в окото на ураган. Нужно ми е време…
Той помълча и после кимна. Изправи се и си закопча палтото.
— Вероятно си права.
Тя го изпрати на вратата, където той отново се обърна към нея:
— Помисли какво ти казах, matia mou — помоли той. — Помисли накъде отиваме от тук нататък.
Импулсивно се наведе и я целуна нежно. Нито тя, нито той забелязаха Кейси, която ги зърна на излизане от асансьора. Дискретно сви в чупката на коридора и изчака Александър да си тръгне.
Мередит се отдръпна рязко, изплашена да не стигнат прекалено далеч.
— Най-добре е да тръгваш — промълви тя.
Той постави ръце на раменете й.
— Сигурна ли си, че точно това искаш?
Тя само кимна.
— Добре.
Тръгна си и докато стигна до асансьора, не се обърна. Вратите се затвориха, той изчезна и едва тогава Кейси се появи от скривалището си.
— Откога си там? — попита Мередит с усмивка.
— Достатъчно дълго — увери я Кейси и влезе в апартамента. — Знаеш ли, на живо е още по-привлекателен, отколкото на снимките.
— Така е.
Кейси изгледа многозначително робата на Мередит.
— Когато ви видях двамата на прага, ми се стори, че преча на нещо.
— Нищо подобно.
— На мен ми изглеждаше точно така — настоя Кейси.
— Между нас няма нищо — увери я Мередит. — Просто ме целуна, това е всичко.
— Ха-ха! — изсмя се Кейси. — Слушай, след като аз долових електричеството отдалеч, значи и ти си го уловила. Беше толкова силно, че би захранило Манхатън да свети цяла година.
— Той има богат опит да омайва жените.
— И разбирам защо. Трябва да има закон мъжете да не са толкова привлекателни.
Мередит се ухили и затвори вратата.
— Внимавай, Кейси — предупреди тя, — да не те омагьоса.
— Така ли? Ти добре се справи.
— Има номер — обясни Мередит привидно сериозно. — Никога не го гледам право в очите.
Кейси помълча за малко.
— Слушай, щом не си станала от леглото, значи си смятала да си легнеш. Ако не искаш да работим тази вечер…
— О, не — отвърна Мередит разсеяно. — Ако трябва да ти кажа истината — появяваш се в съвсем подходящ момент. Имам нужда нещо да откъсне мислите ми от… други въпроси. — Направи пауза. — Почти бях забравила, че ще идваш.
Кейси се ухили.
— Да, мъж като него, предполагам, е в състояние да те накара да забравиш доста неща.
— Александър няма нищо общо — настоя Мередит. — Просто забравих, това е всичко.
— Сигурно — отвърна Кейси скептично. — Защо просто не си признаеш, че си луда по него?
Мередит не отвърна. Докога ще отричам, запита се тя.
Рим
В света на бизнеса отдавна гледаха на Карло Манети като на колос. Беше интелигентен и агресивен мъж, започнал почти както Константин Киракис: в началото имал само една мечта и свирепа амбиция. Целта на Манети била да стане най-големият производител на коли в Италия. По време на следването си в колежа се издържал, като работел в две фабрики за сглобяване на мотоциклети, а после станал инженер в голям завод за производство на коли. Там напредвал бързо и след няколко години го издигнали до вицепрезидент. Преди двадесет години се отказал от сигурността на този пост, за да създаде собствена компания. Вложил всичките си спестени пари в една идея — спортната кола „Ринегато“, която го направила заможен мъж. Сега той бе точно онова, което винаги бе мечтал да бъде: най-големият и най-добрият. Италианците го наричаха che si a fato de sa — човек, постигнал всичко сам. Беше вдовец с една дъщеря, която — както Александър разбра — учила рисуване в Училището за изящни изкуства в Париж.
От три години Александър се интересуваше от заводите на Манети в Рим, Милано и Флоренция. Манети се справяше много по-добре от автомобилните заводи на „Киракис“ в Германия и Англия, затова Александър гледаше на италианските предприятия като на ценна придобивка за корпорацията си. Предложи две оферти, но Манети ги отхвърли категорично — заводите му не били за продан на никаква цена, нямал желание да се превръща в част от империята „Киракис“. Отказите не обезсърчиха Александър. Карло Манети, като всички други хора, имаше цена. И Александър все някога щеше да разбере каква е тя.
— Е, синьор Киракис, упорит мъж си — засмя се Манети, докато разговаряха по време на обяд. — Възхищавам ти се. Преследваш до дупка онова, което желаеш. Разбираемо е защо се радваш на такива успехи. — Отпи голяма глътка вино. — Но този път настойчивостта няма да ти помогне. Както вече съм споменавал: Манети не продава заводите си на никаква цена. Нито сега, нито когато и да е.
— Не става въпрос да продаваш, Карло — увери го Александър. — Ще продължиш да бъдеш президент на „Манети моторс“. Ще имаш и място в борда на директорите на „Киракис“.
— Та това е все едно да продам! — изръмжа Манети. — Няма аз да ръководя нещата. Не, синьор, изключено!
Александър понечи да каже нещо, но спря. Млада висока жена с изящна фигура приближаваше към тяхната маса. Беше оставила дългата си гъста черна коса да се спуска свободно покрай източеното й лице. Александър се изправи, но Манети остана седнал, ухилен до уши, когато я видя.
— Донатела — поздрави я той топло. — Как ме откри?
— Секретарката ми каза, че ще обядваш тук — отвърна тя и се наведе да го целуне по бузата. Обърна се и се усмихна на Александър. — Buon giorno!
— Buon giorno, signorina3 — отвърна Александър и се усмихна ласкаво на красавицата.
— Синьор Киракис, това е дъщеря ми. Донатела, запознай се със синьор Александър Киракис.
— Радвам се най-после да ви видя, синьор Киракис — откликна тя на английски със силен акцент. — Слушала съм толкова много за вас.
— Удоволствието е мое, синьорина — увери я Александър.
— Моля, наричайте ме Дона. Донатела е прекалено официално, а „синьорина“ ме кара да се чувствам възрастна.
— Дона — прие той. — Баща ти ми разказа много за теб.
Тя се обърна към Манети.
— Какво си му разказвал за мен, татко? — попита с глезен тон.
— Нищо, което да не отговаря на истината — отвърна Манети, без да прикрива гордостта си. — Че си красива и талантлива млада жена и един ден ще бъдеш прочута художничка.
Тя отново се обърна към Александър.
— Не бива да вярвате на всички таткови думи — подхвърли тя небрежно. — Той е… Как да кажа… предубеден.
Александър издърпа стол за нея. Манети поръча ново вино за всички, но Александър забеляза, че Донатела Манети почти не докосна чашата пред себе си. Докато ги гледаше двамата заедно, прецени, че всичко чуто е вярно. Ако Манети наистина има някаква слабост, то това е дъщеря му. Старият негодник бе като мека глина в ръцете й. Александър се смееше вътрешно, наблюдавайки как Манети се мръщи сърдито на младите мъже, които й се усмихваха, когато минаваха покрай масата им. Едва ли някой мъж ще посмее да я докосне, помисли си Александър. Манети е готов да убие всеки, който би опитал да направи нещо повече от ръкостискане с нея.