— А ти от къде разбра? — попита Мередит, изпълнена с любопитство.
— От Фредерик Казомидес — отвърна Александър. — Сега е старши вицепрезидент и управлява офисите ни в Гърция. Още по онова време е бил в корпорацията и ме осведоми за всичко. — Замълча и се замисли. — Винаги съм предполагал, че татко не говореше за онова време, понеже е бил болезнен период в живота му: войната току-що е свършила, Дамян умирал, мама била на прага на пореден спонтанен аборт…
— Има ли начин да разберем дали филмът е бил сниман наблизо? — заинтересува се Мередит. — В такъв случай има шанс да пробия тази конспиративна тишина най-сетне.
— Ако се пазят архивите — отвърна той. — За теб това е изключително важно, нали?
— Определено.
— Нямам предвид като елемент от предаването ти — уточни той; за момент спря да масажира гърба й. — Според мен доста си се увлякла по историята. Прав ли съм?
Тя се поколеба, а после кимна.
— Направо е влудяващо. Представи си мозайка, от която липсват половината парчета — обясни тя.
— Изглежда става въпрос за нещо по-дълбоко — настоя той. — Според мен държиш на тези хора, които всъщност никога не си виждала — жената и детето — и мъжа, когото си познавала за кратко. Терзаеш се какво се е случило с тях и защо.
Тя кимна.
— Да… Терзая се — призна тя накрая. — Познавах Том толкова, колкото той бе склонен да допусне някой да го опознае. Харесвах го. — Направи пауза. — Определено ми се иска да направя пробив с този материал. Но като се изключат очевидните причини, ми се ще да знам, че всички те най-после са намерили покой.
Той наведе глава и я целуна по рамото.
— Сигурен съм, че ако някой успее да го направи, това ще си ти — прошепна той.
Тя го погали по косата.
— Знаеш ли: не мога да си представя какво значи да загубиш дете, особено при подобна трагична злополука — промълви тихо. Той престана да я целува и вдигна глава. — Александър, искам бебе… Рано или късно… — сподели тя. — Искам няколко деца… наши!
— Вече се чудех — обгърна я с ръце и я целуна нежно — дали някога ще ме дариш със син.
— С огромна любов — увери го тя. — Твой син. Колко прелестен ще бъде с твоите тъмни коси и черни очи…
— Или момиченце — русо и синеоко като теб.
— Знам колко искаш да имаш син…
— Защо да не започнем да работим по въпроса още сега? — предложи той напористо и я бутна на леглото, за да му е по-удобно да свали нощницата й.
Тя се усмихна.
— Веднага ли? — попита тя с дяволита усмивка.
— Няма по-подходящ момент от настоящия.
На следващата сутрин Мередит отиде рано в офиса и прегледа всички бележки, прослуша разговорите с Том Райън и Уилям Маклоски, разгледа изрезките, снимките и статиите. Прегледа и албумите със спомени на Елизабет. Нима пропускам нещо, питаше се тя. Остави химикалката върху бюрото и разтърка слепоочия, за да прогони пулсиращата болка в главата. Чувстваше раздразнение. Колко време посвети на този материал преди пет години, пък и сега, а продължава да има усещането, че си удря главата в стената! Сякаш всички участници се бяха заклели да мълчат и старателно да опазят тайната. Но каква е тя?
Рим
— През последните шест месеца синьор Манети е сключил няколко големи заема — обясни банкерът на развален английски. — Той, както съм ви споменавал и преди налива капитали в новата спортна кола. За жалост с всеки изминал ден задлъжнява все повече и повече. Бизнесът на този човек запада, но той не може или не желае да приеме този факт.
Мъжът, седнал от другата страна на бюрото, се усмихна замислено. Време е да заложа капана, помисли си той. Отне му месеци, но си заслужаваше. Най-после държеше Карло Манети — и Александър Киракис — така, както искаше. Не бе истински заинтересован да унищожи Манети, но италианецът се оказа идеалната пионка. Чрез него ще дискредитира Александър Киракис, ще опетни златния ореол, който си е създал. Чрез Манети ще приведе плана си в действие, а това ще доведе до срив в империята Киракис.
— Трябва незабавно да изискате заемите си от Манети — заяви той на глас. — Веднага.
Банкерът го погледна объркано.
— Но, синьор… Той не е в състояние да плати… — запоена да заеква мъжът.
— Не ви питам дали е в състояние да се издължи — сряза го мъжът безцеремонно. — Искам само да му кажете, че сега е моментът да го направи. Не съм ли ясен?
— Ъъъ… Да, синьор… — отвърна италианецът, все така объркан. — Съвършено ясен сте.
Банкерът имаше усещането, че този мъж не се интересува от парите, а изпитва желание за мъст спрямо Манети.
— Да разчитам ли, че няма да има нови отлагания? — попита мъжът ледено.
— Да, да, синьор. Няма да има.
Мъжът се усмихна.
— Чудесно. Ще ме уведомите, щом това стане, нали?
Изправи се излезе от кабинета, без да погледне назад. Разтревоженият италианец остана зяпнал след него.
Карло Манети нямаше представа какво го е сполетяло. Всичко се завихри така бързо, че когато разбра какво става в собствената му компания, вече беше прекалено късно. „Господи! — простена мислено той, докато напускаше кабинета си. — Разорен съм!“ Посвети почти целия си съзнателен живот да изгради „Манети моторс“, а сега всичко се срина. Сякаш стана изведнъж, но Манети все още възприемаше действителността достатъчно реалистично и съобрази, че това е внимателно и продължително планиран акт, осъществен от единствения човек, който открай време мечтаеше да го погълне.
Ни най-малко не се съмняваше кой стои зад пъкления план за неговото унищожение. И все пак как Александър Киракис бе успял да го постигне? Кого е шантажирал, кого е подкупил? Колко му е струвало да приведе в действие своето отмъщение? Александър винаги бе искал компанията му, но Манети никога не бе допускал, че ще стигне дотук. Едва сега осъзна какъв опасен враг е Киракис.
Ирония на съдбата, помисли си той. Стоеше и гледаше великолепната сграда от стъкло и стомана, олицетворение на дългогодишната му мечта, свидетелство за неговата посветеност и решителност. Имаше време, когато го смятах за мъж на честта, независимо от нашето съперничество, продължаваше да разсъждава той. Сега, напускайки, изпита дълбока тъга, сякаш по принуда изоставя любим брат, който е в беда. Чудеше се къде ще отиде, какво ще прави. Не можеше да се прибере вкъщи, беше изключено. Донатела е там, а нямаше сили да се изправи пред дъщеря си. Все още не. А дали някога щеше да има? Как да се прибере и да каже на детето си, че са разорени и Александър Киракис най-после е победил? А ако тя е чула новината по телевизията? Има ли смелост да признае дори пред дъщерята, която толкова много обича, че най-после е победен? Не, още не. Отби се в най-близкия бар и реши да се напие.
Почти на зазоряване най-после стигна до вилата в Порто Ерколе. Донатела го чакаше.
— Татко! — възкликна тя облекчено, когато го видя да пристъпва през стъклената врата. — Толкова се притеснявах за теб… — Спря, защото вече бе достатъчно близо до него и усети дъха на алкохол. — Татко, ти си пиян!
— Да, пих — отвърна той бавно, докато слагаше палтото си върху кованите перила на стълбището. Дрехата се плъзна и падна на пода. Той не забеляза, но дори и да беше видял, нямаше никакво желание да я вдигне. — Така се притъпява болката.
— Болката? Татко, не разбирам… — Пое подадения от него вестник. Заглавието бе повече от красноречиво: „МАНЕТИ СЕ СРИНА“. — Dio mio?4 — възкликна Донатела. — Как…
— Нашият стар приятел Александър Киракис — изфъфли Манети, изкачвайки се по стълбището.
Донатела го гледаше втрещена. Ще заплати за това, помисли си тя с горчивина. Александър Киракис ще плати заради онова, което стори на баща ми.
На следващия ден Манети спа почти непробудно. Когато най-после отвори очи, дъщеря му внесе в спалнята поднос с храна и настоя да хапне.
— Не е хубаво да гладуваш, татко — вайкаше се тя, докато наливаше еспресото. — Изпий това. Ще ти избистри главата.
Той седна. Слепоочията му пулсираха.