— На вас нищо няма да ви струва. Ще походя до вас, ще ми разкажете как прекарвате времето си в санаториума, какви процедури ви правят, кои други кретени освен мен се опитват да ви ухажват, после ще отидем в стаята ви, вие ще си гледате работата, а аз кротко ще поседя и ще почета книжка. Дори няма да ме забелязвате. Ще поседя при вас докъм десет часа и ще си отида. Това е.
— Ами петдесетте хиляди? — присмехулно попита Настя. Стана й интересно.
— Утре сутринта. Ако ми позволите да намина при вас по-късно вечерта, тогава ще ги донеса.
— Слушайте, младежо, ако имате излишни петдесет хиляди, повикайте майстор. Разместени са ви чарковете.
Настя отново решително закрачи по алеята. Момчето я остави на мира.
Още сутринта Настя си беше взела часовника от масажиста, тъй че днес дори не закъсня за вечеря. Сега, като видя, че наближава единайсет, реши, че за днес е работила достатъчно. Прибра изписаните листове в папката, затвори речниците и излезе на балкона да запали цигара.
Този октомври беше студен, почти зима. Голите дървета очакваха снега, без защитата на листата им беше студено и самотно. Настя си помисли, че вътрешно и тя е студена като дърветата. Цялата й днешна терапия не бе нещо повече от украшения за елха по премръзналите голи клонки. Изглеждаше точно толкова нелепо и неправдоподобно. Поигра си — стига толкоз.
Вече угасила цигарата, Настя продължи да стои в тишината, без да мисли за нищо. Студът най-сетне я докопа, тя потрепери и излезе от вцепенението си. А Регина Александровна май имаше гости. Настя дочу разговор:
— … Не може да се работи така, правено е явно през куп за грош. Зрителната част е накъсана, психологическата настройка се проваля. Звуковото решение изобщо не е свързано със зрителното. Това нарушава хармонията, отслабва възприятието, не продуцира асоциативни връзки. Буквално си погубил великолепната музика…
Гласът на старицата звучеше строго и раздразнено, което Настя изобщо не бе очаквала. Стана й неудобно, върна се в стаята и затвори балконската врата. Точно когато окачваше якето си в гардероба, чу потропване. На прага застана съседката.
— Случило ли се е нещо? — разтревожено попита Настя, която не бе забравила какво й каза старицата при запознаването им.
— Да, Настенка! — Съседката сияеше. — Ето, преди малко се ядосвах, мърморех… Обаче не ме забравят мене, старата жена! Пристигна мой ученик, един от малкото, които ме радват и до ден-днешен. Елате, ще ви запозная. Няма все да тракате на машината я!
Като гледаше радостно развълнуваната старица, Настя не намери сили у себе си да й откаже. Ясно, иска да се похвали с преуспелия си ученик. Какви други радости може да има една самотна възрастна жена?
— Ще се понаглася малко…
— Изглеждате прекрасно, Настюша, поруменели сте, сякаш тъкмо се прибирате от разходка. Тръгвайте.
Когато влезе в стаята на съседката, Настя остана изумена. На масата във фруктиера — грозде, нарове, ябълки. До тях — бутилка коняк, кутия скъпи шоколадови бонбони, нарязан лимон в чинийка. Ала най-силно я порази огромният букет разкошни хризантеми, чиито розово-кремави листенца от вътрешната страна просветваха матово като теракота. А от фотьойла стана да я посрещне едър, привлекателен мъж. Класически строгото лице източен тип с тъмни бадемови очи бе обрамчено от светлокестенява, почти руса коса. Този дисонанс правеше мъжествения му облик по-мек, по-обаятелен.
— Дамир — представи се той и Настя успя да забележи някакъв неразбираем отблясък по лицето му: той сякаш се учуди на нещо, на което не би трябвало да се учудва, но навреме се усети.
— Анастасия. — Настя направи гласа си да изглежда по-дълбок, тих, а усмивката на бърза ръка взе назаем от арсенала на една френска кинозвезда.
Дамир й целуна ръка и под топлия му поглед ледът в нея започна да се топи. Господи, колко добре направи, че дойде тук! Хем замалко щеше да откаже.
Регина Аркадиевна извади чиста чашка, наля в нея коняк и я подаде на Настя. Настя отначало се изненада, че възрастната домакиня, а не мъжът налива алкохола и веднага се сети, че ръката й е все още в ръката на Дамир, а самата тя е застанала като сламено бостанско плашило с блажена усмивка на лицето. Смути се, отдръпна ръката си, но отказа да вземе чашката.
— Изобщо ли не пиете? — учуди се старицата.
— Не обичам коняк.
— А какво обичате?
— Вермут. Най-добре да е мартини.
— Ще го имам предвид — каза Дамир с такъв тон, че Настя пламна цялата.
Дамир Исмаилов, както й разказаха после, бил роден и израснал в Града, Регина Аркадиевна му била учителка от шестгодишен, бил много способен, но когато завършил музикалното училище, записал не консерватория, както всички очаквали, а Института по кинематография. Сега работел като режисьор в малка частна киностудия, свободно творял всичко, което му хрумнело, смело експериментирал и понякога плодовете на това своеобразно творчество дори получавали награди на някакви си там фестивали. Пренебрежението, с което Дамир говореше за фестивалите и наградите, се видя на Настя ако не престорено, то някак неоправдано: с какви средства съществува киностудията, щом произвежда експериментални некасови филми?