— И какво станало после?
— После Регина си поставила цел и се устремила към нея. Събрала още ученици, започнала да печели не, ами буквално да рине пари, претрепвала се от работа. Накрая си взела неплатена отпуска и отишла в Москва. Оправили й лицето, не напълно, разбира се, но доста добре. Ако човек не се взира специално, няма да забележи. А с крака нещата съвсем се влошили. Четири операции, една след друга, нещо там не тръгнало както трябва, а може би просто нещо сбъркали. С една дума, докато по-рано Регина просто куцала, след лечението започнала да ходи с бастун. Тогава била почти на четирийсет. А ако имала повече пари и ако била отишла при лекарите десетина години по-рано, всичко можело да тръгне другояче. Щяла е да има и семейство, и деца. А така е сама като кукувица.
— Но нали и сега има ученици — възрази Настя, — а и вие не я забравяте.
— Не преувеличавайте моето благородство, Настенка. Аз идвам при Регина не като при учителка, на която ще бъда благодарен до гроб, а като при гениален музикант. Ако искате, да отидем в моята стая, ще ви покажа какво имам предвид.
— Вече е късно — неубедително отказа Настя.
Дамир отиде до един фенер, дръпна ръкава на якето си и погледна часовника.
— Два и двайсет. Наистина е късно. Вижте какво, Настя, нека наричаме нещата със собствените им имена. Аз изобщо държа на честността и простотата в отношенията. Имате ли нещо против?
— Опитайте — едва чуто промълви Настя с вцепенените си устни. Чувстваше се отвратително.
— Първо, предлагам да минем на „ти“. Става ли?
Тя кимна, вътрешно се мразеше.
— Второ, официално ви заявявам, тоест заявявам ти, че не просто ми харесваш, а че ми харесваш много, малко ми остава да се влюбя и естествено бих искал сега да отидем в моята стая. Но нека бъде така, както искаш ти. Ако смяташ, че днес е още рано, аз съм готов да почакам до утре или до вдругиден, или до който и да е ден от следващата седмица, докато не отлетя обратно за Новосибирск. Но нека не бъркаме едното с другото. Донесъл съм си апаратурата, защото съм дошъл при Регина за съвет. Дошъл съм да работя. Щом те каня, за да ти покажа работата си, значи те каня именно за това. Настя, аз не съм някой хлапак, който кани момиче в мазето да слушат магнетофон, а накрая момичето се оплаква, че го били изнасилили. Аз съм почти на четирийсет. Не се нуждая от евтини трикове, за да поваля в леглото си жена, която ми е харесала.
„А, тук вече ти вярвам. Поваляш ги не само в леглото си, но и на пода, и на масата, и изобщо където ти падне. Колко жалко, боже мой, колко жалко! Всичко ти е хубаво, Дамир, освен едно: лъжеш. А аз не обичам лъжците.“
Ден пети
Женя Шахнович събуди Алфьоров и Добринин много преди закуска.
— И тъй, да се отчетем — провъзгласи той. — Аз веднага си признавам — провалих се напълно. Смятайте, че всеки от вас е станал по-богат с петдесет хиляди. При тебе как е, Паша?
Доволно усмихнат, Добринин разказа с подробности за вчерашните си похождения. Прекарал в компанията на падналата му се по жребий дама много повече от шест часа, запознал се с нея точно преди обяд и се разделили малко преди разсъмване, тъй като тя живеела в самостоятелна стая. Шахнович го накара да разкаже подробно за какво са си говорили, с което здравата ядоса Павел.
— Е, честито! Павел получава своите честно спечелени двеста бона. Ти, Николай?
Алфьоров неопределено сви рамене.
— Абе тая… нещо не е в ред. Не знам… Не иска дори да говори. Посъветва ме да си ремонтирам главата.
— Какво? — слиса се Добринин.
— Да отида на психиатър, ей това. Не сте го измислили както трябва, момчета. Приличаме на някакви идиотчета, когато напираме да се запознаем.
— Първо, не ние, а ти — възрази Паша. — Лично аз се чувствам прекрасно и никой не ме смята за идиотче. Второ, ти се ядосваш, защото нищо не спечели. Хайде на бас, че тая твоята, белезникавата, ще я сваля за шест секунди!
— Напомням, че повторният залог е двеста — добави Женя. — Е, Паша, заемаш ли се със стая 513?
— Който не рискува, не пие шампанско! — широко се усмихна Добринин.