— Ще лекуваме гърба — твърдо отговори Настя.
Обслужването в санаториума наистина беше „на ниво“: тук се съобразяваха със състоянието на Каменская и всички необходими процедури, без които лечението не можеше да започне, се правеха в хотелската й стая (кой знае защо, в „Долината“ не беше прието стаите да се наричат „болнични“). Дойде една медицинска сестра и й взе кръв за анализ, после направиха на Настя електрокардиограма. След около два часа, когато резултатите бяха готови, дотърча — весела и засмяна — млада невропатоложка, поахка относно „чудовищно занемарените“ й кръвоносни съдове и й изписа хапчета. След нея дойде възрастен терапевт, а последен, преди вечеря, я посети лекуващият лекар Михаил Петрович, направи всичките си предписания и подробно инструктира Настя. На излизане каза:
— Днес си почивайте, ще ви донесат вечерята в стаята. Преди лягане ще дойде сестра и ще ви бие обезболяваща инжекция. Ако на сутринта можете да станете, веднага след закуска идете при басейна, инструкторката по гимнастика се казва Катя, кажете й, че съм предписал комплекс упражнения номер четири. Ще ги правите най-малко два часа, ясно? Написал съм всичко в санаторната ви книжка.
И ето че на другия ден, след като се упражнява определеното време в басейна, Настя добросъвестно тръгна да извървява лечебните километри, като се опитваше поне що-годе да подреди мислите си. Чувстваше нужда да си отговори на три въпроса.
Първи въпрос: окончателно ли са се разкъсали отношенията между майка й, Надежда Ростиславовна, и съпруга й, втория баща на Настя? И какво е отношението на самата Настя към това? Вечерта преди Настя да замине за санаториума, майка й се обади от Швеция, където работеше вече две години, поканена от един от големите университети там, и каза, че са й продължили договора за още една година и тя се е съгласила. Изглежда, майка й не тъгуваше особено за мъжа си и дъщеря си. Но и вторият й баща, Леонид Петрович, прие това съобщение с доброжелателно спокойствие, явно вече беше свикнал, че, кажи-речи, няма жена. Младолик, строен, красив, той не си слагаше на сърце „сламеното вдовство“ и Настя знаеше това. Най-много я изумяваше собственото й отношение към ситуацията: майка й още година (най-малко, а може и повече, ако отново й предложат работа) ще бъде далеч от къщи, вторият й баща си живее личния живот, както си знае, а на нея, на Настя, й е безразлично, сякаш така и трябва да бъде, сякаш всичко е нормално. Тя не тъгува за майка си. Вторият й баща се оправя и без съпруга. Семейството се е разпаднало. А тя не изпитва болка от това. Защо? Нима е напълно лишена от роднински чувства? Нима е толкова коравосърдечна?
Втори въпрос: защо самата тя, Настя, не се омъжва? Настя определено знаеше, че не иска да се омъжва. Но защо? Льошка е готов да се ожени за нея при първо поискване, връзката им съществува повече от десет години, но живеят отделно и на нея й е добре така. Защо? Ами че това е противоестествено.
И най-сетне, трети въпрос. Вчера тя даде подкуп. Да, да, нека наричаме нещата с истинските им имена, тя извърши противозаконно наказуемо деяние. И какво? Срамува ли се от това? Ни най-малко. Само дето й е гадно на душата. Тя, Анастасия Каменская, старши пълномощник от Управлението на вътрешните работи, юристка с висше образование, майор от милицията, ни най-малко не се срамува от себе си. Какво й става, за бога?
„Аз съм морален изрод — тъжно си мислеше Настя, мерейки с крачки бягащата пътечка, — аз съм чудовище, нормалните човешки чувства са ми чужди.“
В Града, където се намираше санаториумът „Долината“, царяха мир, спокойствие и ред. Частното предприемачество процъфтяваше, цените в магазините бяха умерени, на общия фон на Русия престъпността изглеждаше смешно ниска. Транспортът се движеше по график, пътищата бяха добре поддържани, кметът на Града даваше на населението обещания и ги изпълняваше. А цялата тази благодат беше осигурена от един твърде могъщ човек — Едуард Петрович Денисов.
Едуард Петрович отдавна беше разбрал, че за бизнеса е нужна стабилност — ако не на икономиката, поне на властта. И бе насочил своите усилия, първо, да направи градската администрация устойчива и несменяема, и второ, криминалната структура да стане единна и напълно контролируема.
Денисов умееше да чака. Присмиваше се над онези, които след като похарчеха рубла, получаваха на следващия ден хиляда процента печалба, защото знаеше, че след два дена ситуацията ще се промени, печалбата ще се изяде и изпие, а нова вече няма да има. Той беше готов да харчи пари, като ги влага в осигуряването на стабилност, без да печели нищо на първо време, защото беше сигурен, че после редовно ще получава своите дивиденти.