Паркър откачи иглата-микрофон и свали вратовръзката си. Записът беше идея на Мокси Кастин. Въпреки поправките Мокси продължаваше да гледа на споразумението с Рос като на обект с последна степен токсичен риск преди задължителния знак за биологична опасност. Федералните закони позволяваха записи на телефонни и лични разговори, стига поне един от участниците да е съгласен. В случая това явно беше Паркър, защото Рос видимо имаше друго мнение по въпроса.
- Знаел е или е подозирал - каза Паркър, - и ме е заглушил малко след влизането ми.
- Май има проблеми с доверието - отбеляза Ейнджъл. - И с чара, въпреки че последното винаги сме го знаели.
- Между другото, нарече ви психари.
Луис се намръщи или по-точно, постоянно мрачното му лице се свъси още повече.
- Обиден съм. Аз не съм психар, а социопат.
Ейнджъл, който явно не се интересуваше от темата, посочи пържолата на Паркър.
- Ще го ядеш ли?
- Ами...
Преди да е успял да отговори, приятелят му седна на мястото на Рос, дръпна чинията към себе си и започна да се храни. Луис си взе стол от съседната маса и заразглежда винения лист.
- Като сме тук...
Част от другите посетители им хвърляха леко тревожни погледи. Ейнджъл изглеждаше така, сякаш са го викнали да поправи бойлера, но вниманието му е било привлечено от недовършените ястия по масите. Една жена наблизо се наведе над чинията си, за да спаси ценния си омар термидор.
Луис си поръча чаша „Малбек“ и кюфтенца с брускети за мезе.
- Е - рече той, когато приключи с поръчката, - какво искаше Рос?
- Да намеря някакъв частен детектив на име Еклънд, който си е бил шута.
- И ще го направиш ли? - поинтересува се Ейнджъл, докато бодеше последното парче от пържолата.
- Знаеш ли - отвърна Паркър, - не останах с впечатлението, че имам избор.
3.
Както беше обещал Рос, линковете към информацията за Еклънд вече чакаха в електронната поща на Паркър. Наложи се да си поиграе малко, докато свали всичко, но в крайна сметка успя. А то не беше кой знае какво. Еклънд беше на петдесет и две, разведен от пет години, бездетен. Притежаваше разрешително за частен детектив от близо десет години, а преди това беше работил в полицията в Ню Хемпшир и Масачузетс, без да се издигне в стълбицата или да се отличи с каквото и да било. Нямаше легенди за осуетени банкови обири, престрелки със закоравели престъпници, заловени убийци при рутинна проверка на пътя. Стандартна кариера на пазител на реда. Еклънд просто беше прослужил двайсетте си години, след което се беше пенсионирал и беше започнал да работи за себе си. Паркър нямаше представа как се е озовал в орбитата на Рос. Еклънд изглеждаше забележително невзрачен, но може би точно там беше разковничето. Той не привличаше вниманието, а един поглед в огледалото му стигаше, за да разбере защо това е допаднало на Рос.
Почуди се дали Еклънд някога е съжалявал, че е сключил споразумение с агента. Паркър поне знаеше в какво се забърква или поне така се надяваше. Играеше си с Рос, но и Рос си играеше с него. Паркър беше стръв на кукичка, вързана коза в гората, а Рос чакаше да види кой ще дойде да я захапе. А каква ли беше ролята на Еклънд? Да гледа и да слуша; така беше казал Рос. Но кого да гледа, кого да подслушва?
Дори да знаеше - а всъщност трябваше да знае, - Рос не казваше нищо, а и документите не даваха никаква следа. Там нямаше почти нищо, освен служебен и домашен адрес, регистрационен номер на автомобила, име и адрес на бившата му жена, Милена Бъдни, професионални организации, банкова сметка - е, това поне беше полезно - и кода за достъп на мобилния му телефон. Паркър не възнамеряваше да го пита как се е сдобил с последното. Банковата сметка беше ясна, особено като се имаше предвид, че Рос му плащаше за услугите, но кодът беше съвсем друго нещо. Или Рос му нямаше пълно доверие, или това беше процедурата при всички споразумения с външни изпълнители, а може би и вътрешни. Независимо от причината, Паркър се радваше, че е положил изрични усилия да защити собствения си компютър и че внимаваше как използва стационарния и мобилния си телефон. Освен това редовно чистеше лаптопа и настолния си компютър от вируси и троянски коне, ежеседмично сменяше паролите си и най-вече не записваше почти нищо важно там, а предпочиташе да разчита на тефтерите си, на собствената си стенографска система и на паметта си, която засега не показваше признаци на отслабване, ако изключим, че от време на време му беше трудно да се сети за имената на актриси от старите филми.