Не му оставаше друго, освен да позвъни на номера на Еклънд. Свърза се направо с гласовата поща, но реши да използва кода, за да прослуша съобщенията. Чу осемнайсет такива, включително едно от бившата му съпруга, която изразяваше безпокойство, че не го е чувала от известно време, две от стари приятели ченгета, които имаха желание да се видят и пийнат по нещо, а останалите - от настоящи и евентуални бъдещи клиенти. Повечето бяха оставили номерата си, които Паркър си записа, но нито едно от съобщенията не му прозвуча важно. Не хранеше илюзии, че Рос вече не е запознат със съдържанието им, като вероятно ги беше прослушал, без да ги изтрие, и беше стигнал до същия извод като Паркър: ако там имаше нещо полезно, то беше добре скрито.
Паркър се върна към съобщенията. Може да изглеждаха незначителни, но това не означаваше, че не съдържат интересна информация, а само че Рос - или някой друг, който работеше за него - не я беше забелязал. Същото вероятно важеше за компютъра на Еклънд, но трябваше първо да стигне до него. Бележките на Рос сочеха, че лаптопът и телефонът са изчезнали, и не беше нужно човек да е опитен следовател, за да се досети, че и двете са на същото място, на което се намираше понастоящем самият Еклънд. Паркър знаеше, че ще се наложи да отскочи до офиса и дома на изчезналия детектив, за да ги претърси внимателно, както и да проследи всички хора, оставили съобщения, за да разбере дали са се свързали с него след това. Съобщенията бяха оставени в рамките на пет дни, точно както беше казал Рос. Осемнайсет съобщения за пет дни, почти една четвърт от които - лични. Не беше кой знае какво за работещ частен детектив.
Паркър остави малкото, което беше научил, настрана, изгаси лампата в кабинета си и си легна. Беше късно, а и в момента нямаше какво повече да стори за Еклънд. Не беше дори сигурен, че ще успее да се заеме сериозно със случая през следващите ден-два. Беше обещал на Рейчъл - бившата му партньорка и майка на дъщеря му, Сам, че ще отиде в Бърлингтън на среща с Емили Фъргюсън - детската психоложка, която работеше със Сам след отвличането.
Паркър я беше виждал два пъти досега: веднъж в началото на терапията и още веднъж около седмица по-късно, когато я срещна заедно с децата ѝ в търговския център „Мейн мол“. Явно майка ѝ живееше във Фолмут и Фъргюсън беше решила да съчетае гостуването с пазар. Паркър остана с впечатлението, че Фъргюсън е родила три чудовища или е взела отнякъде три деца и ги е превърнала в чудовища. Така или иначе, това си бяха чудовища. Ако им се дадеше време и възможност, сигурно можеха да направят целия мол на купчина камъни и огъната ламарина. Рейчъл имаше високо мнение за Фъргюсън, а Паркър се прекланяше пред професионалната квалификация на жена си, но се съмняваше, че някога е срещала племето Фъргюсън в целия му варварски блясък. Иначе можеше и да размисли.
Сам: проблемът на дъщеря му, поне що се отнася до майка ѝ и Фъргюсън, беше не травмата от похищението, а фактът, че такава сякаш нямаше. Един мъж я беше отвлякъл от дома ѝ, заключил в багажника на колата си и закарал в отдалечен мотел, но после беше получил внезапен кръвоизлив, преди да успее да стори каквото и да било на жертвата си. Сам беше изкарала невероятен късмет, но се очакваше поне някакъв елемент на посттравматичен стрес. Вместо това тя се държеше така, като че ли нищо не се е случило. Рейчъл и психологът бяха убедени, че Сам заравя дълбоко истинските си чувства. Паркър не беше толкова сигурен в това, но пазеше мнението за себе си. Знаеше само, че дъщеря му е по-силна и много по-странна, отколкото собствената ѝ майка подозираше.
Той лежеше в тъмното. Не си беше направил труда да дръпне завесите и в прозореца блестяха заснежените блата на Скарбъро, бели на черния фон, като пейзажен негатив. Паркър разтваряше и стискаше лявата си ръка и протягаше пръсти, както впрочем цялата вечер преди това. Движението беше болезнено, но то щеше да намали болката на сутринта или поне така се надяваше. Понякога целият живот му се струваше поредица от подобни сделки - малко страдание сега заради перспективата за по-малко страдание в бъдеще. Може би това беше следа от католическото му възпитание. В някой минал живот може и да бе бил мъченик или аскет, изтезавал собствената си плът.
Унесе се в сън, приспан от плисъка на вълните в този свят и другия.
4.
В една къща, далеч на запад, се водеше следният разговор, докато отмитата от кожата кръв се оттичаше в мивката с малък розов водовъртеж.
- Може да дойдат и други - каза един мъж.
- Нека - гласеше отговорът, изречен от по-студен женски глас. - И те ще получат същото.