Б-з-з-з-з…
Ема се ококори. През прозореца се виждаше луната, увиснала високо в тъмното небе. Часовникът на нощното шкафче показваше 00:56 часа. Беше задрямала.
Б-з-з-з-з.
Телефонът й примигваше. Тя се вгледа в него, сякаш се страхуваше, че може да скочи и да я ухапе.
На екрана имаше иконка на малък плик. Сърцето й биеше все по-бързо. С треперещи ръце тя натисна бутона „отвори“. Наложи се да прочете съобщението от Фейсбук четири пъти, преди наистина да осъзнае какво пише вътре.
О, Боже! Не мога да повярвам. Да, осиновена съм! Но досега не знаех за съществуването ти. Искаш ли да се видим пред туристическата база на каньона Сабино в Тусон утре в 6 часа след обед? Това е номерът на мобилния ми телефон. Не казвай на никого коя си, докато не поговорим — опасно е! До скоро!
И, естествено, тук се появи проблемът: не аз бях написала тази бележка.
4.
Провалена среща
На следващия ден привечер Ема слезе от автобуса, метнала на гръб брезентовата си чанта. От паркинга на вълни лъхаше жега; беше толкова задушно, тя имаше чувството, че влиза в гигантски сешоар. Отдясно се виждаха малки кирпичени къщи и боядисано в пурпурен цвят йога-студио за мъже, наречено „Омбре“2. Вляво се издигаше голяма рушаща се сграда, наречена хотел „Конгрес“, която приличаше на обитавана от духове. На предните й прозорци бяха залепени плакати на скорошни концерти. По улицата се мотаеха двама безделници и пушеха цигари. По-нататък имаше нещо, което приличаше на магазин за садо-мазо проститутки; витрината му беше пълна с манекени, държащи камшици и облечени в костюми на жената-котка, с мрежести чорапи и високи до бедрата ботуши.
Ема се обърна към автобусната спирка. Пред входа й имаше табела „ТУСОН ЦЕНТЪР“. След като прекара часове в автобуса, седейки до някакъв тип с козя брадичка и нездрав апетит към чипс доритос с вкус на халапеньо3, тя най-после се беше озовала тук. Изкушаваше се да изтича до големия автобус „Грейхаунд“, нарисуван на табелата, и да го разцелува, но телефонът й завибрира и тя побърза да го извади от джоба си. На екрана се беше появила снимката на Алекс.
— Здрасти! — извика Ема, след като притисна старото блекбъри до ухото си. — Познай къде съм.
— Да не би да отиде? — ахна Алекс от другата страна.
— Отидох. — Ема свали чантата от рамото си, остави я на пейката и седна да отдъхне. Алекс най-накрая беше отговорила на есемеса й от предишната вечер. Ема веднага й се беше обадила и й беше разказала цялата история в едно дълго, задъхано изречение.
— Оставих бележка на Клариса — рече Ема, прибирайки дългите си крака под пейката, за да може една възрастна двойка да прекара покрай нея куфарчетата си на колелца. — Социалните също няма да ме търсят, съвсем скоро навършвам осемнайсет.
— Значи смяташ да останеш при това момиче Сътън? Тоест, ако тя наистина ти е сестра, ще можеш ли да се преместиш при нея? — Алекс въздъхна замислено. — Също като Пепеляшка, само че без смотания принц!
Ема се облегна назад и се загледа в издигащите се в далечината розовеещи планини.
— Не ми се иска да прибързвам — каза тя. — Нека да видим първо дали ще си допаднем.
Всичко това беше просто представление. По време на пътуването Ема си представяше как срещата със Сътън ще промени живота й. Може да се премести в Тусон и да се запише в училището на Сътън. Може да опознае осиновителите на Сътън. Осмели се да предположи, че те може дори да й позволят да се нанесе при тях. Ема усети как косъмчетата на ръцете й настръхват. Добре, това беше малко прекалено, но кой знае? Можеше да се окаже една много по-яка версия на Пепеляшка.
Но първо да види как ще мине днешната среща. Ема забеляза едно неоновозелено такси от другата страна на улицата срещу автобусната спирка и му махна с ръка.
— Моля те, не казвай на никого — каза тя на Алекс.
— Няма — обеща Алекс. — Успех.
— Благодаря.
Ема прекъсна връзката, настани се на задната седалка на таксито и помоли да я закара до каньона Сабино, като едва успяваше да сдържи нетърпението в гласа си. Таксито тръгна по криволичещите улици на Тусон. Ема гледаше през мръсното стъкло, усмихваше се при вида на сградите на Университета на Аризона, включително онази, на която имаше голяма табела „ИНСТИТУТ ПО ФОТОГРАФИЯ“. Нямаше търпение да влезе вътре и да разгледа изложбите. Приближиха парка на университета. Студентите се разхождаха на слънце. Наблизо, като стадо елени, притича група спортисти. В средата на двора стоеше момиче, облечено като растение марихуана, което държеше в ръцете си табела „ГЛАСУВАЙ ЗА ТРЕВАТА“. Таксиметровият шофьор натисна клаксона.