— Честита първа седмица в училище и почти скорошен рожден ден! — обяви весело той и се наведе да я целуне.
Ема се напрегна, когато устните му докоснаха нейните. Той миришеше на терпентин от часа по рисуване.
— Долу ръцете от него! — извиках аз. Но както можете да се досетите, никой не ме чу. Естествено, разбирах, че Ема трябва да се преструва, че всичко е наред. Настина го разбирах. Но виждайки как Гарет докосва с любов някого другиго, аз усетих как ме изпълва ревност и тъга. Гарет вече не беше мой и никога нямаше да бъде. Очаквах мига, когато той ще отстъпи назад, ще скръсти ръце на гърдите си и ще каже: „О, Боже, ти не си Сътън“. Не спирах да се надявам. Но това не се случи.
— Напоследък си толкова далеч от мен — рече той и намести раницата на рамото си.
Да, помислих си аз. Все пак някой забеляза!
Ема също го усети и веднага започна да обмисля оправдание. Но Гарет просто добави:
— Все едно не съм те виждал от седмици. Искаш ли да отидем до „Бланко“ и да хапнем начос?
Ема надникна в гардеробчето си.
— Сега ли?
Гарет скръсти ръце пред гърдите си.
— Да, сега. Нямаш тренировки по тенис, нали? И моите по футбол са отменени. Само не откачай — няма да надебелееш от една порция начос. Но дори и така да стане, аз пак ще те обичам.
Ема се усмихна подигравателно. Това не беше проблем — предишната година беше завършила втора в състезанието по надяждане с хотдог във Вегас. Една дребничка японка с изкуствен крак я беше изпреварила. По-скоро й се струваше странно да излезе с Гарет… сама. Пак ще те обичам, беше казал той. Ако наистина обичаше Сътън, защо не можа да познае, че това не е тя?
— Малко съм заета — промърмори Ема.
Гарет взе ръката й в своята.
— Трябва да поговорим. Мислих доста за… — Той замълча. — Нали се сещаш, за онова, което обсъждахме през лятото? Мисля, че си права.
— Аха — отвърна предпазливо Ема с усещането, че разговорът се насочва в непозната посока. Беше толкова изморително цял ден да се преструва, че разбира за какво говорят разни хора.
Предишната вечер след тениса с Итън тя беше влязла във Фейсбук от компютъра на Сътън, отчаяно търсейки нещо, което можеше да научи за нея — що за човек е, с какво обича да се занимава… кой може да иска да я убие. Благодарение на опцията за запаметяване на пароли беше влязла в профила й.
Ема отново прочете публикациите на Сътън, опитвайки се да събере колкото се може повече информация за личността й, миналото и приятелите й, но не откри нищо повече от това, което вече беше видяла. Единственото ново нещо, което научи за Гарет, например, беше, че Сътън присъства на всичките мачове, които той играе, че излиза с него и по-малката му сестра Луиза, и че тя избира дрехите, които той облича. Сътън дори беше написала неща като „Харесва ли ви новата риза, която избрах за Гарет? Той ми е като кукличка!“.
В първия момент изпитах нужда да се защитя. Коя беше тя, че да ме съди? Но след това се зачудих — защо толкова ме интересуваше какво облича Гарет? Дали защото просто исках да обличам някого другиго, освен себе си… или наистина обичах да държа нещата под контрол?
Ема беше започнала да използва телефона на Сътън — откакто беше попаднал в нея, той бе звънял десетки хиляди пъти и щеше да е много странно, ако никой не отговаряше. Тя прочете последните получени есемеси, за да провери дали няма да разкрият нещо за сестра й, но в тях имаше само неясни инструкции за срещи (МИ НИДИТО, В СЕДЕМ) или проблеми с времето (ЗАКЪСНЯВАМ, ИДВАМ СЛЕД ДЕСЕТИНА МИНУТИ), или просто размени на обидни думички — „СМОТАНЯЧКО“, беше писала тя на Шарлът, която й беше върнала „КУЧКА“.
Що се отнася до вечерта, когато Сътън беше отговорила на съобщението на Ема във Фейсбук и я беше извикала в Тусон, имаше прието обаждане от Лилиана в 4:23 часа, пропуснато обаждане от Лоръл в 8:39 часа и три пропуснати обаждания от Мадлин в 10:32, 10:45 и 10:59 часа. Гласовата поща обаче беше празна.
Освен това го имаше и заключеното с голям розов катинар чекмедже на бюрото на Сътън, на което беше залепена табелка „еЛ-игра“. Ема беше претърсила навсякъде за ключа. Дори се беше опитала да го разбие с обувката си, но успя единствено да привлече вниманието на Лоръл, която се появи на вратата й и я попита какво прави, за Бога. Трябваше да го отвори — но как?
— Какво правите, лудетини? — Иззад ъгъла се появи Мадлин и се вклини между Ема и Гарет. Ема не я беше виждала от предишния ден, когато двете бяха обядвали заедно. Днес Мадлин беше облякла зелена рокля, която беше толкова къса, че със сигурност нарушаваше правилата в училище, черни мрежести чорапи и черни ботуши. Крайчетата на начервените й с ярко червило устни се изкривиха в усмивка.