— Чудничко.
След няколко минути те спряха на училищния паркинг. Часовете започваха чак след половин час, така че автобусните алеи все още бяха празни, а момчетата от училищния футболен отбор, които имаха тренировки преди и след часовете, все още бяха на игрището. Момичетата хванаха Ема за ръцете и я поведоха през двора към страничния вход. Коридорите бяха пусти. Въздушните струи от климатиците поклащаха предизборните плакати за ученическия съвет. По пода проблясваха мокрите следи от мопа на чистачката.
В съблекалнята също нямаше никой. Вътре миришеше на смесица от ароматизатор на прах и белина. Всеки спортен отбор си имаше свой широк коридор. Всяка година момичетата използваха едни и същи шкафчета — преди първата тренировка Ема беше отворила шкафчето на Сътън и беше намерила вътре няколко неща, включително лъскаво найлоново яке с надпис „ОТБОР ПО ТЕНИС, ХОЛИЪР“ на гърба.
Когато завиха зад ъгъла към техния коридор, Мадлин рязко спря.
— Мили боже. — Лоръл покри устата си с длан.
Ема надникна над раменете им и едва не извика.
По пода и по пейките бяха пръснати листи хартия. Вратите на две шкафчета бяха оплискани с червена течност. На пода с тебешир бяха очертани контурите на човешко тяло, а до главата му имаше голяма локва от нещо червено — кръв, може би? Коридорът беше ограден с жълта полицейска лента, на която пишеше:
„МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ: НЕ ПРЕМИНАВАЙ!“.
Зрението на Ема се замъгли. Тя отстъпи назад. Възможно ли беше? Отново се сети за бележката.
Сътън е мъртва. Може би някой беше намерил трупа й… тук. Може би клипът със задушаването беше заснет на близката поляна. Убиецът беше довлякъл тялото й в съблекалнята и го беше оставил тук, за да го намерят. А ако бяха намерили Сътън, то какво се очакваше от Ема?
Опитах се да си представя как тялото ми лежи на студения под в съблекалнята; от главата ми се стича кръв, очите ми са затворени. Това ли беше наистина? Някой ме беше захвърлил тук? Но обстановката в съблекалнята не отговаряше на проблясъците, свързани със смъртта ми, които получавах — писъците, мрака, опряният в гърлото ми нож. Нещо не ми се връзваше. Тогава забелязах леката, нервна усмивка, която Лоръл прикриваше с ръка.
— Пс-с-т — Шарлът им махна с ръка да се скрият в банята. Подът беше мокър и блестящ, а някой беше оставил голямо шише с шампоан „Аведа“ върху поставката в една от душ-кабините. Шарлът надникна през вратата и им махна да направят същото. Няколко момичета от различни отбори минаха покрай шкафчетата им и се стреснаха при вида на местопрестъплението. Една кокалеста състезателка по бягане по пресечена местност го засне с телефона си. Някаква азиатка го видя, веднага се завъртя и тръгна в друга посока. Когато в дъното на коридора се появи Ниша, Шарлът стисна ръката на Ема.
— Играта започва!
Изведнъж Ема усети как я обзема студеното, лепкаво усещане, че разбира какво ще се случи. Преди да успее да каже каквото и да било, Шарлът постави пръст на устните си. Ш-ш-шт.
Тъмната коса на Ниша падаше като водопад по гърба й. На рамото си носеше зелен сак за тенис. Когато зави зад ъгъла и забеляза местопрестъплението, тя рязко спря. След това пристъпи нерешително напред, вторачена в шкафчето, заобиколено от полицейската лента. На лицето й се изписа безпомощно изражение.
— Госпожице? — В стаята връхлетя някаква жена с полицейска униформа, карайки всички, включително Ема, Шарлът и Мадлин, да подскочат. Ниша примигна и притисна ръка към гърдите си, сякаш питаше: „Кой, аз ли?“. — Можете ли да ми кажете чие е това шкафче?
Кожата на Ниша посивя. Тя погледна към значката на полицайката, след това към пистолета й.
— Ами, това е моето шкафче.
Лоръл тихичко изписка, опитвайки се да сдържи смеха си. Шарлът я погледна предупредително.
Ченгето почука по вратичката с антената на своята радиостанция.
— Имате ли нещо против да го отворите? Трябва да го претърся.
Сакът на Ниша се изплъзна от рамото й и тупна на земята. Тя не го вдигна.
— 3-защо?
— Имам заповед за обиск. — Полицайката разгъна лист хартия и го размаха пред лицето на Ниша. — Трябва да претърсим шкафчето.
Шарлът покри устата си с длан. Цялото тяло на Мадлин се разтресе от сдържан смях. И двете се обърнаха към Ема. Шарлът повдигна въпросително вежди, сякаш питаше: Не е ли страхотно? Ема погледна встрани.
Все повече момичета пристигаха в съблекалнята, струпваха се около сцената и се побутваха с лакти. Полицайката се приближи. Ниша отвори и затвори няколко пъти уста, без да продума нищо. Очите й се напълниха със сълзи.