— Анонимен почитател.
Иде ми да простена при очевидния замисъл.
— Анонимен ще бъде още две минути, докато не се появи да си получи благодарността.
Тя мирише цветята и се усмихва, свикнала с подобни прояви на внимание.
— Убеди ли вашите да размислят за довечера?
Гърдите ме стягат.
— Не. Поне ще ме пуснат от затвора за купона след последното представление.
След пет месеца следване на всяка буква от правилата, успях да ги убедя, че съм си заслужила свободата. За първи път ще ме пуснат да изляза с приятели — ако не се броят репетициите и ученето в библиотеката — от „инцидента“ насам, който всъщност е такъв само в техните глави. Не че вярват на настойчивите ми обяснения.
— Тогава и аз няма да ходя — отвръща Сид.
Потупвам я закачливо по ръката.
— Не ставай глупава. Заслужила си си купона. Само гледай да не получиш махмурлук с торбички под очите. Гримьорските ми умения си имат граница.
Тя развързва панделките на корсета си.
— Сигурна ли си? За купона, имам предвид. Иначе имам пълна вяра в гримьорските ти умения.
Помагам й с връзките на гърба.
— Сигурна съм, разбира се. После ще ми разкажеш. Или направо ми пусни снимки.
Когато всички събличат костюмите си, аз ги взимам и оглеждам дали нещо има нужда от гладене или премахване на петна за представлението утре. Сидни ме прегръща още веднъж и излиза с Грета и останалите.
Няколко минути по-късно в стаята надниква Матю.
— Как е малката дръзка Вий?
Въпреки че коремът ми пърха, се старая да остана хладна, докато оглеждам ръкавите на едно карирано сако.
— Добре съм.
На кого му е притрябвал купон, след като двамата може да сме заедно преди вечерния ми час? Да, статусът ми може все пак да се окаже обещаващ.
— Ще ходите ли със Сид у Ашли?
— Тя — да. Аз не мога.
— Още ли си наказана? Стига, момиче, започни да учиш повече.
Той, както и повечето ми приятели, си мислят, че строгостта на родителите ми е резултат от ниски оценки. Само Сидни знае истината.
— Поне ме пускат на купона за последното представление. При условие да се прибера до полунощ.
Може би ако му пусна новината за предстоящата си свобода, ще ми помогне да намеря начин да се възползвам от нея в събота.
Той кимва към розите.
— Тя разбра ли от кого са?
Дъхът ми спира за миг.
— Откъде знаеш, че са анонимни?
Той ми смигва.
— Имам си начини. Ще се видим утре. — После поклаща глава и ме оглежда за последно. — М-мм, прекалено сладка си, за да работиш зад кулисите.
И с тези думи си тръгва.
Това ли е всичко? Един шанс да останем насаме и той си тръгва? Коремът ми се свива. И какво му пука за цветята? Старая се да не правя прибързани заключения, а да разгледам различните възможности. Може би някой негов приятел си пада по Сидни и Матю разузнава. Нещо в тона му обаче звучеше несигурно, уязвимо. Възможно ли бе той да й е донесъл цветята? Тя му е партньорка в представлението, но въпреки това. Единствената ми утеха е, че дори той да си е направил труда да й купи цветя, тя така и не си ги взе вкъщи.
Скърцам със зъби и вадя от чантата си малко ключе, с което да отключа шкафчето с тайното оръжие на костюмиерите: спрей със смес от водка и вода. Евтино средство за освежаване на дрехите. Мис Сантана твърди, че никога досега не е позволявала ученици да го използват без наблюдение. Доволна съм, че поне един възрастен ми има доверие, но ако мама и татко разберат, ще й коства работата.
Чуват се стъпки и в стаята надниква Томи Тот, автор на декорите и ръководител на целия технически състав.
— Тази вечер мина страхотно, а?
Пръскам една тежка рокля с множество мъниста, която леко лъха на пот.
— Да. Супер гладко.
— Всички вече си тръгнаха. Когато свършиш, ще те изпратя до колата ти.
Ако имаше награда за възпитаване на учтиви деца, родителите на Томи със сигурност щяха да я спечелят. Още в пети клас, когато с него участвахме в патрула по безопасност, винаги предлагаше да носи знаците „Стоп“.
Отивам да се погрижа за костюмите на момчетата в съседната стая.
— Няма проблем, паркирала съм наблизо.
Той идва с мен.
— Добре ли си?
Сгъвам панталоните на Матю, които е оставил на един стол.
— Разбира се. Просто беше натоварена седмица.
Той протяга ръце нагоре.
— Да, ние с теб покриваме повечето от задълженията на екипа.
Да, ние сме гръбнакът. Само дето няма аплодисменти. Нито пък рози. Премигвам, за да не капне сълза, и се обръщам към него.
— Ти свърши чудесна работа, Томи. Никой друг не би могъл да проектира декорите като теб.