Дали е прав? Наистина ли е щастливата ми вечер? Преди по-малко от два часа най-добрата ми приятелка се натискаше с момчето, което харесвам от цял месец. За сметка на това спечелих смайващи обувки и преобразяване. Освен това се возя в една кола с адски привлекателно момче. Да, запътили сме се към най-отвратителната част на града, където ще се преструвам на проститутка. И може да ме набият. Или по-зле — всички знаят, че животът на проститутките не е като в „Хубава жена“ или „Джипси”. В крайна сметка късметът ми може би се уравновесява.
Паркираме на няколко пресечки от мястото, указано на картата на ИГРА НА НЕРВИ, и си слагам малко гланц за устни, докато обмислям стратегията за външния си вид. Облеклото и балеринките ми не отиват точно на проститутка, но може би мога да мина за разхайтена ученичка. Дръпвам надолу тениската си, за да се виждат презрамките на сутиена, вдигам полата си и връзвам косата си на две опашки с ластиците, които намирам на дъното на чантата си. Липсва ми само близалка.
Преди да слезем от колата, решаваме, че чантата ми ще бъде на по-сигурно място в жабката, отколкото на рамото ми. Стомахът ми отново се свива при мисълта в какъв квартал ще се разхождам. Поне ще имам телефон. Няма начин да тръгна без него.
Иън посочва значката ми.
— Може би е по-добре да я свалиш. Не мисля, че е добре хората в… развлекателната индустрия да изразяват политически възгледи.
— Съмнявам се дали повечето тук знаят кой е Джими Картър, но имаш право.
Махам значката и я прибирам в джоба си.
Добре, време е да вляза в роля. Сид казва, че това винаги започва от позата. Опитвам се да изкарам наяве евентуалните си актьорски гени и да заема правилната стойка.
— Привет, Сиатъл, иде млада плът за продан!
Иън ме оглежда продължително от глава до пети.
— Бас ловя, че до десет минути ще получиш предложение. Мръсниците, които обикалят в търсене на проститутки, много ще харесат великолепна брюнетка със сини очи и вид на осмокласничка.
— Хм, благодаря.
„Великолепна“ и „осмокласничка“ взаимно се изключват, но той сигурно искаше да ми направи комплимент.
Потривам длани в бедрата си.
— Трябваше да си взема някакви гримове.
Той ме гледа по начин, от който раменете ми потръпват.
— Знаеш ли, че проститутките са били сред първите жени, които носели червило?
— Има логика. Искали са да изглеждат добре, за да привличат клиенти.
— Да, но въпросът не е бил в хубостта, а в заявлението, че предлагат специални услуги… от орален характер.
— О-о… — Присвивам очи. — Първо за въздържанието, после за тарифите на проститутките, сега за древните особености на професията. Доста сексуална информация получавам от теб тази вечер.
Той вади телефона си.
— Можем да си говорим и за други неща. Знаеш ли например, че в някои култури хората вярват, че снимането отнема част от душата им?
— Мислех, че това е градска легенда, разпространявана от хора с кофти прически.
Той насочва камерата към мен.
— Както искаш.
Правя муцка със свити устни и той ме снима. За кой ли път тази вечер?
После прокарва ръка през косата си.
— По-добре да започваме. Няма да е лесно да накарам някоя заета дама да ми предложи безплатно удоволствие.
Като гледам тъмните му очи и многозначителната усмивка, мога да се обзаложа, че е свикнал да получава подобни оферти.
— Ще се справиш страхотно.
Вървим бързо, което ме устройва чудесно, отчасти защото е студено, отчасти защото се надявам да успокоя нервите си. Въпреки това не е лесно да следвам широката му крачка.
Когато стигаме до главната улица, той забавя ход.
— Какво ще кажеш да вървиш пред мен? Ще отворя видеочата. Гледай да се придържаш, доколкото можеш, под уличните лампи.
Засега това е целият ни план. Намигам му, махвам с ръка и ето че вече съм сама. Полюшвам бедра с надеждата да излъчвам дързост, каквато не усещам, особено докато леденият въздух щипе дупето ми. По улиците е пълно с всякакви хора — момчета от колежански братства с бутилки бира в ръка, двойки, хванати за ръка, обрасли типове с по пет пласта облекло, които просят от минувачите пари за „ядене“.
Студентите се хилят и оригват. Очарователно. Когато минават покрай мен, скръствам ръце пред гърдите си и отмествам поглед. Работата в магазина ме е научила да различавам потенциалните клиенти от зяпачите.
— Ей, миличка, колко искаш?
— Повече, отколкото можеш да си позволиш — сопвам се с тон, който се надявам да звучи като уличен жаргон. Въпреки че съм помагала на Сидни да репетира какви ли не роли — от Лизел от „Звукът на музиката“ до нинджа принцеса в „Тигър и дракон“, тя никога не е играла проститутка и нямам особена представа какво се очаква.