Кимвам.
Тя вдига палец.
— Първо, ще играеш в отвор с още шестима души. Ако един от вас не изпълни някое от предизвикателствата всички губите наградите си. Но не се притеснявай; ще има и приятни предизвикателства, които са само за забавление и по желание.
— Добре.
— Второ, помни, че ако направите нещо, с което да нарушите правилата на играта, можем да ви накажем, като направим следващите предизвикателства още по-трудни.
— Да нарушим правилата на играта? Какво значи това?
Тя маха пренебрежително с ръка.
— Най-общо, да изпълните предизвикателството, но в някакво отношение да излъжете. Не се притеснявай, ние ще разберем, когато го направите.
Ей, аз съм момичето, на което поверяват шишето с водка, така че не би трябвало да има проблем.
— Добре.
Очите й блестят.
— Чудесно! Късмет, Вий. О, нашите спонсори ще се радват да си вземеш колкото козметика желаеш. Може по-късно отново да се освежиш.
Екранът угасва и на негово място отново се появява огледалото. Лицето мие зачервено, очите ми блестят. Още ли ме снимат? Глупав въпрос. Зрителите сигурно мислят, че съм зашеметена. А защо ще ми е отново да се освежавам? Пак ли ще трябва да се поливам с вода? Е, все едно, тук има някои доста качествени неща. Жалко, че чантата ми още е в жабката на Иън. Пълня един малък несесер.
— Благодаря, спонсори — казвам на огледалото.
Иън ме чака във фоайето с току-що сресана коса и посочва към стаята надолу по коридора.
— Трябва да отидем там.
По някаква причина от интервюто ми остава неприятно чувство въпреки сносното пликче с козметика. Престорената дружелюбност на Гейл ни най-малко не ме успокоява, тъкмо обратното. А може би точно това е целта.
Свивам рамене.
— Явно да.
Иън ме прегръща.
— Да не би да се колебаеш?
Не и за прегръдката му, това не.
— Вече е малко късно да се откажа — въздъхвам аз.
— Изходът е ей там.
— Ти ще изгубиш колата. А аз — колежа по моден дизайн и всички останали награди.
— Е, все пак ще сме спечелили нещо голямо — казва той, като ме гледа нежно в лицето.
При всеки друг би прозвучало лигаво, но не и от неговите уста. Или просто съм хлътнала твърде дълбоко.
Облегнала съм глава на рамото му и той ме целува по темето. След цялото това тичане и усилия, той пак мирише на сапун със сандалово дърво. Вдъхвам дълбоко. Изпитанието ще трае само три часа. А какъв партньор имам само!
— Да играем — казвам аз.
Минаваме, хванати за ръка, покрай бюрото на портиера. Щом стигаме до коридора, от осветената стая вдясно се донася смях. Представям си хвърляне на монета в чаша или въртене на бутилка. Не, твърде лесно е. Организаторите сигурно са довлекли онези проститутки, Тифани и Амброзия, да ме набият. В яма с кал. С ножове.
Чуват се и гласове, но не достатъчно силно, за да разбера какво говорят. Отляво на коридора са наредени фотьойли. Представям си как пращат за наказание тук непослушните гости на клуба, за да си „починат“. Отдясно стената е покрита с копринена на вид драперия. Поспирам за миг, за да се възхитя на бродираните пеперуди и цветя в скъпоценни цветове. Тази тъкан е достойна за императрица и сто пъти по-детайлна от сцената с поляната, която Томи направи за екрана на пиесата.
Иън ме побутва към отворената врата в средата на коридора. Единствената друга врата, която виждам, е в дъното и тя е затворена. Точно когато се каня да вляза в отворената стая, където явно се разиграва действието, Иън спира и прошепва:
— Може би е по-добре хората вътре да не знаят, че сме… заедно. Бихме станали по-лесна мишена.
Мишена ли? Нали всички сме в един отбор? Но в ИГРА НА НЕРВИ никога не се знае, така че се съгласявам. Липсва ми топлината му, когато се отдръпва от мен. Разговорът вътре замира в мига, в който минаваме през вратата и се озоваваме в стаята с размери приблизително шест на шест метра. Значи така изглежда игрална зала? Лявата й страна е гола с изключение на бонбонено червения килим. Отдясно са наредени няколко канапенца, две от които до дълга стъклена масичка за кафе. Тя няма крака и плотът й виси на сребристи въженца. Около масичката са насядали три момичета и две момчета, всички в тийнейджърска възраст.
— Здравейте — казва Иън и се насочва към свободното канапе от другата страна на масичката.
Усмихвам се и сядам до него, като прибирам пликчето с козметиката до себе си. Седалката подскача като на пружини. Опитвам се да я спра, но се чувствам като в лодка. При всяко подскачане възглавницата въздиша и ме връща нагоре. Другите в стаята също подскачат. Защо хората си плащат допълнително, за да седят на подобно място? Или от ИГРА НА НЕРВИ са го обзавели така специално за случая?