Тай не помръдва от мястото си.
— Колко ще ми платите?
Гай се усмихва.
— Ти и приятелите ти можете да вземете, каквото намерите в него. Първият печели.
Тай скача и започва да опипва стената, защото врата не се вижда. Накрая свива рамене и се обръща към камерата.
— Това номер ли е?
Може би по-скоро тест за интелигентност. Една от спиралите на стената свети като копче на асансьор. Когато я натиска, се плъзва врата. Обръщам се да огледам стената зад мен. Колко ли тайни врати има тук? Съдейки по броя на спиралите, може да не са никак малко.
Даниела се изправя и застава зад Тай. Смигва на камерата и го стисва за дупето. Самюел поглежда към нас и завърта очи, което ми дава известни надежди за него. Поне ако се стигне до юмручен бой, той няма да се пречка. Момент, защо изобщо ми минават такива мисли през ума?
Помещението зад вратата е цялото в шкафове с чекмеджета, всичките в различни цветове. Тай дръпва най-горното червено и то се отваря като хладилник. Изправям колкото мога повече рамене, за да видя какво има там, и вътрешно простенвам, когато забелязвам бутилките с бира. Ако искат да ни напият, нещата не отиват на добре. Разбира се, Тай и Даниела извикват радостно, сякаш са открили заровено съкровище. Мики и Джен скачат и отиват при тях. Тай отваря няколко бутилки и ги подава на другите. Следва звънтене и възгласи „Наздраве!“
На екраните се появява съобщение: ЗА ВСЯКА ИЗПИТА БИРА ПЕЧЕЛИТЕ ПО ОЩЕ ПЕТДЕСЕТ ДОЛАРА!
Поглеждам към Иън и шепнешком го питам:
— Какво мислиш?
— Не бива да страним от компанията — казва той, — но трябва да останем трезви.
Кимвам.
— Най-много по една бира.
Запътваме се към шкафа. На минаване покрай Самюъл Иън му предлага да донесем и за него, но той решава да се присъедини към нас — вероятно не иска да се отделя от останалите. Иън отваря една бутилка и ми я подава.
Оглеждам я, за да проверя дали не е била предварително отваряна.
— Изфъска, когато я отворих — успокоява ме той.
Подушвам я. Мирише на бира. Устата ми е пресъхнала. Но формално погледнато, това би било престъпване на закона. Не че в реалния живот би ми пукало, но кой иска стотици хиляди зрители да го видят в нарушение? Прошепвам съображенията си на Иън.
Той се засмива.
— Как ще докаже някой, че не е ябълков сок? Каквото им кажем, това е.
Разбира се. Отпивам малка глътка. Леденостудена и горчива. Определено не е ябълков сок. Надписите на етикета са на немски, но успявам да разбера, че алкохолното съдържание е шест процента. Дали са ни силничка. Дотук със законността на играта. Щом не им пука за консумацията на алкохол от малолетни, какво ли друго ще ни накарат да направим?
Тай и другите момичета са се скупчили в един ъгъл, наливат се, като че ли са на купон, и си разказват истории за драйфане след преливане. Убедена съм, че публиката чува всяка тяхна дума.
Иън ме приканва да отидем при тях. Въпреки че ме отвращават, разбирам стратегията му. Не ни трябват фракции, особено ако не сме включени в тях. Дори Самюъл като че ли мисли така и застава в края на групичката, забол поглед в краката си.
Оглеждам другите участници и забелязвам, че организаторите са се опитали да постигнат колкото може по-голямо разнообразие от етническа принадлежност, сексуална ориентация, външен вид и бог знае какви други категории. И всичко това, за да привлекат огромен демографски диапазон, както би се изразил Томи.
Дали щяхме да сме в една компания, ако бяхме съученици? Като изключим нас двамата с Иън, разбира се. Социалните групи в моето училище не са така бетонирани, както в някои други, но повечето хора знаят къде се вписват и къде — не. Освен Сидни, Лив и Юли, си имам приказка най-вече с момичета, които различават Vogue от W и уважават стила ми „бюджетен винтидж“. Чувствам се добре сред приятелите си, но винаги съм завиждала на Сидни, която преминава през всички тълпи, като че ли има специален пропуск. Някъде в дъното на съзнанието си съм се чудила колко ли мили биха били хората, ако не се движех с нея. Може би след фиаското на предишното предизвикателство ще се наложи да разбера.
Мики се оригва и вдига бутилката си пред камерата:
— Немската бира е жестока.
Самюъл колебливо казва:
— Може би не бива да прекаляваме. Ще ни е нужна координация за следващите предизвикателства. Само казвам.
Мики се засмива.
— Благодаря, задръстеняко, но това е ИГРА НА НЕРВИ, не „Нежни дупета“.
Все пак следващата му глътка е забележимо по-малка.
Иън също надига бирата си.
— Предлагам тост. За големите награди и кофите с пари!
Бутилките звънват сред радостни възгласи като на щастливо семейно събиране. Може би няма да бъде толкова зле, дори с гадната Мики. С всяка следваща глътка бирата преминава по гърлото ми все по-гладко и главата ми приятно се замайва. Поглеждам телефона си и го показвам на Иън. Остават два часа и трийсет и осем минути. Изпитвам лудешки импулс да изпея песента за стоте бутилки бира, но предпочитам да не давам такива идеи.