На фона на възторжените възгласи на Мики зад една от вратите на стаите за индивидуалните предизвикателства се разнасят гласове. Вратата се отваря и влизат двама души с превръзки на очите.
Пистолетът в скута ми натежава трикратно, щом осъзнавам кои са те.
Томи и Сидни.
17
Изтръпвам от страх, но веднага скачам на крака.
— Бягайте оттук, докато можете!
Те свалят превръзките от очите си и мигат объркано срещу светлината. Вратата, през която току-що са влезли, сама се затваря.
Втурвам се към тях и соча към вратата.
— Бягайте!
Те поглеждат ту към мен, ту към вратата, която междувременно щраква. Мики и Тай, които са се надигнали от местата си, вероятно за да ми попречат да избягам, сядат обратно със самодоволни изражения.
Сидни премигва дезориентирано, както никога досега. Объркването й преминава в шок, когато вижда пистолета в ръката ми.
— Нали не е истински?
Скривам го зад гърба си.
— Не знам.
Томи оглежда стаята със смесица от отвращение и любопитство. После се обръща към мен и поклаща глава, стиснал устни, сякаш иска да каже: „Нали те предупредих“. Другите играчи остават по местата си. Някои дъвчат пуканки и ни гледат, като че ли сме следващото шоу.
Сид пристъпва напред, приближава се на няколко сантиметра от мен и вперва очи в моите.
— Ти отиде твърде далеч. Как можа да не се откажеш, след като те накараха да халюцинираш, че вдишваш въглероден оксид? Мамка му, Вий!
Тя ме хваща за ръката и ме повлича към вратата, от която току-що са дошли.
Влача се след надменната й фигура.
— Какво видя? Показаха ли молбите ми да се обадите на 911 или решихте, че и това е част от халюцинацията?
Тя почуква на вратата, без да ми обръща внимание.
— Добре, пуснете ни вече.
Екраните светват и изписукват и тя поглежда към най-близкия. Слагам ръка на гърба й, за да я подготвя за предстоящото съобщение.
ВРАТИТЕ СА ЗАКЛЮЧЕНИ С ТАЙМЕР И НЕ МОГАТ ДА СЕ ОТВОРЯТ ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ 30 МИНУТИ, ОСВЕН, РАЗБИРА СЕ, ПРИ ИЗВЪНРЕДНА СИТУАЦИЯ.
ИГРАЧИТЕ ЩЕ ВИ ПОКАЖАТ КЪДЕ СА НАПИТКИТЕ.
ЧУВСТВАЙТЕ СЕ КАТО У ДОМА СИ!
Сидни удря по стената.
— Не искам да се чувствам като у дома си! И не ви ли се струва, че тези пистолети са извънредна ситуация! — Тя се опитва да впие пръсти в почти невидимия процеп на вратата, но без полза. Изтичва при основната врата и пробва дръжката. Щом установява, че и тя не работи, започва да удря и крещи: — Казахте, че Вий не е издържала и двамата с Томи трябва да дойдем да я вземем. Ето, дойдохме. Сега ни пуснете или ще се обадя на баща си. Той е адвокат.
Мики се изсмива и пита другите дали искат бира. На минаване покрай нас се поклаща, все едно ходи на високи токчета.
Сид вади телефона си и изругава, като вижда, че няма обхват. Идва при мен в средата на стаята.
— Дай ми твоя.
Гърдите ме стягат. Това е моето последствие. Не беше достатъчно, че се изложих на опасност и подлудих родителите си. Играят си с чувството ми за вина, което не е трудно, когато имаш срещу себе си козирог, а и моето беше на ръба още преди кръга за големите награди. Не мога да понеса мисълта, че заради мен приятелите ми се озоваха в ад, който дори не разбират. Ако нещо им се случи…
Увесвам глава.
— Никой телефон не работи, никой няма да бъде спасен, никой никого не може да съди. Не и докато забавляваме Наблюдателите. А сега раздадоха на всички оръжия и ни пуснаха обучителен филм. Много съжалявам, че ви забърках в това.
Томи с каменно изражение изкрещява на Иън, който се е надигнал от канапето:
— Ти си виновен, кучи сине! — И прави крачка към него.
Иън държи пистолета до себе си, но очите му пламват.
— Не се приближавай повече.
Хвърлям се пред Томи и протягам ръка.
— Не гледаш ли предаването? Докато сме тук, имаме късмет, че Иън ни пази.
Томи изпухтява и ме избутва настрани.
— Ти на това пазене ли му викаш? Та ти изобщо нямаше да си тук, ако не беше той.
Натискам с ръка гърдите му. За мое учудване те са твърди, също като на Иън.
— Никой не ме е заставил, като е насочил пистолет в главата ми. Поне засега. Иън е жертва на тази ужасна игра също като мен. А сега, за съжаление, и вие със Сидни. 0, боже, как ми се иска да не бяхте идвали.
Сидни слага ръце на кръста като в първо действие, втора сцена.
— Малко е късно за това.
— Защо не се обадихте в полицията, щом сте искали да ми помогнете?