Тази вечер Иън беше моята скала. Нужен ми е някой, който да ми помогне да се измъкна оттук. Томи може да се е объркал, че е видял Иън в гнусни сайтове, точно както сгреши, че може да се разчита на полицията да се появи навреме. Видял е това, което е искал да види. Но пък е най-умното момче, което познавам. Възможно ли е наистина да допусне такава грешка? Скубя косата си. Нямам време да разбера истината. Трябва да се доверя на инстинкта си и да действам.
Свивам ръка на фуния и прошепвам подозренията си на Иън, молейки се да е на моя страна.
— Това е лудост — казва той, но в гласа му се долавя лека несигурност. — А дори да е вярно, какво можем да направим?
Поне шепне, а не разгласява мислите ми на всеослушание.
Поклащам глава, смутена, че не вижда нещата ясно като мен. Или не иска. Дали ще се опита да ме спре?
— Да стреляме през прозореца — предлагам аз.
Той замълчава за миг.
— Изстрелите или ще преминат и ще уцелят някого от другата страна, ако приемем, че там има хора, или ще рикошират обратно към нас. И двата варианта са неприемливи.
Не съм сигурна дали публиката ни не заслужава дъжд от куршуми, но засега ще се съглася.
— А какво ще кажеш да забием канапето в него?
— Много е масивно и няма колелца. Не мисля, че можем да наберем достатъчно скорост, за да разбием стената.
В стаята няма нищо друго, което можем да хвърлим, освен бирени бутилки и кутии от пуканки. Ако не броим, разбира се, другите играчи, двама от които с удоволствие бих хвърлила през прозореца. Само да можехме да вземем странната стъклена масичка.
Дъхът ми спира.
Всъщност не е необходимо. Вързана към въжетата, тя е като торпедо. И тъй като в двата й края няма канапета, нищо не може да я спре. Прошепвам идеята си на Иън. В началото се възпротивява, но какво друго ни остава? Разменяме няколко думи как да осъществим плана си, без другите да ни застрелят. В момента, в който стигаме до план, който не звучи невъзможно, чувам тихо щракване.
— Какво беше това?
— Върнах чукчето — отвръща той.
Гърдите ме стягат. Чувствам се уязвима. Но той е прав. Няма да си струва да избягаме, ако междувременно неволно застреляме някого. А от ИГРА НА НЕРВИ така и не уточниха, че трябва да държим оръжията си с дръпнати чукчета; стига да не изпускаме целта, не би трябвало да ни обвинят в нарушаване на правилата. Аз също връщам чукчето на пистолета си, но го държа насочен към Мики.
— Готова ли си?
Няма време да не бъда. Сидни всеки момент може да отиде при Тай, а това ще вбеси играчите до него. Или от колоните ще гръмне музика, или ще пуснат вода от пръскачките, а някой ще се стресне и ще започне да стреля.
Надигам се до Иън и казвам:
— Време е за шоу.
Той се навежда към мен.
— Първо трябва да ти кажа нещо. Не знам що за извратен клип е сглобил Томи за мен, но със сигурност е фалшив.
Вече нямам никаква идея кое е истинско и кое — фалшиво. Томи е способен да направи какъвто клип си поиска. А и ми е все едно какво е правил Иън в мрежата. Важното е само да се опитаме да избягаме. Сега. Но разбирам желанието му да изясни нещата, за всеки случай.
— А моето истинско име е Винъс — прошепвам аз в отговор. — Искаше ми се просто да знаеш, за всеки случай… И трябва непременно да защитиш Сидни, каквото и да стане.
— Ще оцелеем, Винъс.
Той притиска устни в моите.
Дали? Ами Сид и Томи? Какво ли не бих дала да се озова отново зад кулисите и да гледам как Сидни и Матю се целуват на сцената. Да го правят вечно, ако щат.
Поемам си дълбоко въздух.
— Добре, да действаме!
Съжалявам само, че нямаме време да посветим Томи и Сидни в плана си.
Придвижваме се надясно. Иън започва тихичко да се смее, после все по-силно. Побиват ме тръпки, въпреки че го очаквах. Никой не стреля. Дотук добре.
— Какво е толкова смешно? — пита Тай.
— Ние — отвръща Иън. — Държим се като подплашени зайчета в тъмното. Нищо не можем да направим. Защо тогава не дадем на публиката шоуто, което иска? Може би ако се представим достатъчно добре, ще увеличат наградите на всички.
Той минава покрай мен. Аз се хващам с една ръка за тениската му, а с другата продължавам да държа пистолета насочен към Мики, докато заобикаляме канапето. Иън стисва ръката ми, а после ме пуска, за да се приближи към противниците ни от другата страна на масичката. Аз оставам от тази и пипнешком търся въжето, на което е окачен стъкленият плот. Надявам се, че Иън прави същото от другата страна. Ако е решил да ме предаде, скоро ще разбера.