Тай явно се досеща какво съм намислила, защото се изправя на колене, като почти не премазва глезените ми. Дърпа ме за краката и ме изтегля с няколко сантиметра към стаята, при което се порязвам още повече. Ровя в джоба си, макар да не се надявам, че ще успея да се обадя навреме. Пръстите ми докосват нещо друго до телефона — значката. Бог да поживи Джими Картър! Грабвам я и без да се замисля, я отварям и забождам иглата в бузата на Тай.
Той изпищява, а аз продължавам да бода челото и другата му буза.
— Проклета кучка!
Ритникът ми може и да не беше достатъчно силен, за да го принуди да ме пусне, но малката значка се оказва по-ефективна. Докато Тай се държи за бузите, аз освобождавам краката си и пълзя по натрошените стъкла, които хрущят под бедрото ми и се впиват в дланите ми. Изправям се и бързо оглеждам ръцете си. Само едно стъкло е успяло да пробие кожата и сега ми причинява остра болка в левия палец. Бедрата ми обаче парят от безброй малки порязвания. Бързо изтупвам стъклата от себе си. Друго не мога да направя в момента.
Тай се мъчи да се провре през дупката с изкривено от ярост лице, но широките му рамене не могат да минат, без да се пореже сериозно.
— Бягай, Вий! — крещи Иън. — Ако един от нас избяга, играта свършва!
След цялата борба да се измъкна от стаята, все пак се поколебавам за секунда, защото не искам да изоставя Иън, Сидни и Томи, само че няма друг начин. Чувствам се като предател. Но най-голямата ни надежда е да повикам помощ.
Тай се изправя и ритва стъклото, като избива още едно парче.
— Мъртва си, кучко.
Побягвам.
— Ще намеря полицията! — крещя през рамо, докато тичам наляво към фоайето.
В коридора изведнъж става тъмно. Удрям се в стената и усещам остра болка в рамото. Притискам го с ръка и продължавам да тичам, тласкана от трополенето и звуците от хрущене на стъкла зад гърба ми.
Проехтява изстрел и заглушава всичко.
Не, не, не!
— Върни се, кучко, и си понеси последствието или каквото там поискат от теб! — крещи Мики. — Или следващият куршум е за приятелите ти!
Устата ми пресъхва. Способна ли е да го направи? Преди малко не стреля хладнокръвно, но сега е по-отчаяна.
— Бягай, Вий! — крещи Сидни.
— Играта вече свърши! — присъединява се Иън.
Наистина ли? Какво ще направят Мики и Тай, ако продължа? А ако се върна? Разумът ми казва, че Иън е прав, но въпреки това се чувствам като предателка. Зад мен се трошат стъкла. Тай сигурно почти е преодолял стената. Мятам се в тъмнината и се удрям в нещо с остри ъгли. Служебното бюро във фоайето. Почти успях. В този момент се сещам за телефона. Изваждам го от джоба си, задъхана от надежда. Поглеждам го и простенвам. Все още няма обхват.
Поне мога да използвам екрана му като слабо фенерче и да различа главната врата. Зад гърба си чувам пъшкане и викове, после още един изстрел.
О, боже, о, боже, о, боже. Но дори Мики да е направила немислимото, ако се върна, ще стане още по-лошо. Отварям вратата към асансьорите и светлината ме заслепява, макар да е съвсем слаба. Виждам някакво движение — вратата на асансьора се затваря зад пълна кабинка с може би шестима Наблюдатели. Дрехите им са цветни, но лицата — сиви. Един мъж, петдесетинагодишен, със зализана коса и луксозно кожено яке, ми праща въздушна целувка.
Кучи син. Това е придружителят на Обречените на чистота — същият, който изхвърли двама ни с Иън от боулинга.
Спускам се напред с изваден пистолет и го вклинявам в последните сантиметри между затварящите се врати. Стоманата се удря в стомана, а Наблюдателите се разпищяват и се притискат към стените на кабинката. Май вече не им е толкова забавно. А после вратите леко подскачат и се отварят.
Насочвам дулото срещу онзи, който ми прати въздушната целувка.
— Хвърли ми телефона си.
Той вдига рамене.
— Оставихме телефоните си при шофьорите. Организаторите не позволяват никой друг да снима и да печели, освен тях.
По дяволите. Да ги изхвърля ли от асансьора и да сляза с него, за да потърся полицията, която може би претърсва сградата, а може би не? Не мога да си позволя да губя време. В съзнанието ми се оформя нов план. Преглъщам.
— Добре, излизай тогава. Само ти.
Мъжът се обляга на стената на кабинката, скръства ръце и протяга крак напред. Усмихва се — да, усмихва се. Копеле с копеле.
— Няма да ме застреляш.
Подпирам вратата на асансьора с крак. Да изкарам ли някой от другите насила? Всички си го заслужават еднакво. Самодоволството на този обаче е нетърпимо.