Стисвам здраво пистолета.
— Нали куршумите не са истински? Защо тогава да не стрелям? Нищо няма да се случи.
Дръпвам чукчето.
Той облизва устните си с език.
— Част от забавлението е да не знаеш колко истински са оръжията. Готов съм обаче да се обзаложа за твоите действия. Насилието просто не отговаря на профила ти.
Кимвам.
— Наистина ли ще се обзаложиш, че профилът ми не е доста по-различен от това, което е бил допреди няколко часа? Ако разбера, че някой от приятелите ми е пострадал, пет пари няма да дам за най-скъпоценните ти части. Така че излизай.
Той свежда поглед към слабините си, после вдига очи. От усмивката му стрелката на вътрешния ми гнусометър се удря в горния край на скалата си.
— Не ме заплашвай, момиченце.
— Едно — казвам аз и се прицелвам в коляното му.
Една набита жена до него го смушква в лакътя.
— Просто отиди с нея. ИГРА НА НЕРВИ така или иначе ще изглади нещата. Няма да изгубят най-големите си поддръжници.
Лицето му почервенява.
— Затваряй си устата.
— Две — казвам аз и вдигам мерника нагоре по крака му. Вратата понечва да се затвори, но аз я сритвам и тя пак се отваря.
Мъжът вперва отровен поглед в мен.
— Чудесно — казвам аз и натискам спусъка. — Тр…
— Добре, малка кучка такава!
Той излиза толкова бързо, че се уплашвам да не избие оръжието от ръката ми.
— По-бавно! Или ще те застрелям. Повярвай ми, ще се почувствам отлично след всичко, което преживях.
Колкото и да е странно, в този момент вярвам, че наистина е така. Явно е проличало в погледа ми, защото той се подчинява. Божичко, в какво съм се превърнала?
Отстъпвам заднешком, а той излиза от асансьора и застава пред мен. Стоим лице в лице, докато вратите се затварят. Кожата му е изпъната, като че ли редовно ходи на козметик, а „ежедневните“ му панталони струват най-малко петстотин долара. Толкова пари и да ги пилее за подобни перверзни развлечения. Ще бъде наистина приятно да го накарам да се гърчи.
— Връщаме се в стаята — казвам аз. — Тръгвай.
Пускам го няколко крачки пред мен и той отваря вратата. Вътре е все така тъмно, но на светлината от асансьора виждам Тай, който се препъва във фоайето, стиснал едната си ръка с другата. Явно се е объркал в мрака. Когато ни вижда, на лицето му се разлива усмивка. Аз присвивам очи и се опитвам да видя нещо в черния коридор зад гърба му, но там е тъмно като в рог.
Приближавам се зад мъжа.
— Върни се, Тай, или ще застрелям този тип. Той е от големите клечки в ИГРА НА НЕРВИ, даже имаше роля в едно от предизвикателствата ни. Ако пострада, можеш да забравиш за всички награди.
Тай се изсмива.
— Кого си мислиш, че заблуждаваш?
Мъжът изправя рамене.
— Да не ти минава през ума да направиш и крачка повече. Ако ме застреля, всички ще платите скъпо и прескъпо.
— Но… — заеква Тай, — ръката ми е…
— Веднага — казва мъжът, явно свикнал да раздава заповеди.
— По кого стреляха? — питам аз.
— Не си направих труда да проверя — отвръща Тай. Задник.
Надзъртам зад гърба на мъжа, за да съм сигурна, че Тай е тръгнал обратно по коридора. От лакътя му капе тъмна течност. Е, знае къде е аптечката. Някъде напред се чуват викове и трясъци.
— Какво следва, принцесо? — пита мъжът.
— Подпри вратата да стои отворена. Бързо.
Имаме нужда от светлина. Той се подчинява.
— Мини през фоайето и тръгни по коридора към стаята. Без бързи движения, но и без да се влачиш.
Той тръгва напред. Вървя на няколко стъпки зад него, насочила пистолета в задника му на светлината от телефона си. През няколко крачки надниквам зад гърба му, за да се уверя, че никой друг не е излязъл в коридора. От стаята се чуват викове. Да не би организаторите да са изпратили подкрепление?
— Сид, Томи, Иън, добре ли сте? — провиквам се аз?
— Да — извиква Сидни в отговор. — Стига тази психопатка да не стреля повече в тавана.
От гърдите ми се откъсва въздишка на облекчение. Слава богу. Когато стигаме до стаята, казвам на Тай:
— Влизай вътре.
— Защо? Мислех, че искаш играта да свърши.
— Направи каквото иска — казва мъжът.
Тай се промушва през дупката в стената. Въпреки че лампите в стаята още са угасени, екраните над еднопосочния прозорец показват различни образи в приглушени оттенъци на зеленото, което потвърждава предишното ми подозрение, че ни снимат с камери за нощно виждане. Мики и Иън се надигат от пода, където явно са се борили. Обръщат глави към мен, сякаш се опитват да разберат какво се случва в коридора.