Спирам. Чудя се дали, ако попаднем на някого от организаторите, този тип ще ни бъде от полза. Съмнявам се, иначе отдавна да са го спасили. От друга страна, ако долу ни чака полиция, няма да изглежда добре да се появя със заложник на мушката.
— Може да останеш тук — казвам аз.
Качваме се и натискам бутона „Клуб“, като наум се моля да не ни трябва някакъв код, за да слезем долу.
Вратата се затваря и кабинката потегля. В същия миг Сидни и Иън се строполяват върху мен и ме прегръщат. Не можем да повярваме, че сме избягали от тази стая. Колко време ще мине, докато и другите се откажат и си тръгнат?
През рамото на Сид виждам Томи, който стои смутено в ъгъла. Обзема ме вълна на съчувствие към моя помощник, въпреки че ме снима по време на предизвикателството в театъра. Но нали дойде да ме спаси? Щом Сидни и Иън ме пускат, отивам при него и го прегръщам. Той изглежда учуден, но също ме прегръща и то не твърде непохватно, докато не изгубвам равновесие и не забивам лакът в тялото му. Изведнъж усещам вибрация в джоба му. Отдръпвам си. Какво, по дяволите, е това?
Томи отстъпва назад и ме избутва настрани. Лицето му пламва и погледът му се стрелва надолу.
— Телефонът ти работи. Току-що го усетих. Вдигни!
Устните му се усмихват, но очите не.
— Сигурно сега са го включили.
Той вади с треперещи ръце телефона от джоба си и прочита съобщението си.
Аз също проверявам своя, но той все още е блокиран. Карам Иън и Сид да направят същото. Никой не работи, освен този на Томи, въпреки че сме в асансьора.
— Защо не се обадиш на 911? — питам аз.
Той пипа нещо по апарата.
— Ъ-ъ, да. Ще се обадя.
— Хайде, толкова ли е трудно да набереш три цифри? — И защо се колебае? Хаосът от последните няколко часа се уталожва в съзнанието ми и в мислите ми се очертава ясна следа, която не съм забелязала досега. — Къде е полицията, Томи? Ти наистина ли я повика?
Той гледа втренчено телефона си.
— Естествено. Сигурно са объркали адреса или нещо такова. Джипиесите не са толкова точни, колкото хората си мислят.
— Но ти си. — Всички събития от вечерта добиват кристална яснота, като през онзи еднопосочен прозорец горе. — Дай ми телефона си, Томи.
Той натиска нещо на екрана.
— Казах, че ще се обадя.
— Направи ми това удоволствие.
— Направи ми това удоволствие — имитира ме той пискливо. — Звучиш като героиня от онези пиеси, за които все не те избират.
— Дай ми телефона веднага, Томи.
— Дай й го — обажда се Иън, като натиска копчето за затваряне на вратите, за да не позволи да се отворят.
— Млъквай. — Томи избърсва потта от челото си. — Вий, дойдох да те измъкна, а ти не ми вярваш, така ли?
— Не знам за какво си дошъл. Но беше глупаво да дойдеш без полиция. А глупавите постъпки не се вписват в профила ти, Томи. Не са и смели. Пресметливостта обаче ти пасва идеално. Бас ловя, че ти си казал на ИГРА НА НЕРВИ защо съм ядосана на Сидни. Лив и Юли никога не биха ме предали така. И колко хора знаят за лепенката на радиото в колата ми? Задник такъв!
— Не съм аз най-големият задник тази вечер. — Той се подсмихва и поклаща глава с отвращение.
Пламъкът вътре в мен се нажежава до бяло. В следващия миг с едно движение, което репетирах заедно със Сидни за ролята й в онази пиеса за нинджите, вдигам крак и го забивам в чатала му. Томи се свлича на пода и грабвам телефона от ръката му. Пълен е със съобщения от ИГРА НА НЕРВИ. Подозренията ми са потвърдени.
— Кучи син. Предал си ме за един голям телевизор?
Той вдига кръвясалите си очи.
— Телевизорът изобщо не ме интересува. Имаме три вкъщи. Не само на теб ти е писнало да живееш зад кулисите.
Заставам колкото може по-близо до вратата и набирам номера, който ще сложи край на всичко това. Том не помръдва, докато обяснявам на полицията за оръжията във ВИП салона.
— Казах ти, че е лайно — обажда се Иън.
Томи удря по стената на кабинката и го поглежда разярено.
— Избраха те вместо мен, само защото знаеха, че ще разбиеш сърцето на Вий.
Сидни накланя глава на една страна.
— И ти ли си се пробвал? Как така никой не спомена, че си качил клип?
Томи я гледа свирепо.
Едва се сдържам да не се изплюя върху него. Предал ме е, защото от играта са избрали Иън вместо него? Жалка история.
Иън отваря вратата на асансьора и се озоваваме в невзрачен коридор. Надниквам навън и виждам врата, която пулсира от басове, и още една в дъното. Връщам се обратно в асансьора, за да поискам шофьорската книжка на спонсора, и Томи я хвърля към мен. Прибирам я в джоба си и тримата със Сид и Иън излизаме навън.
— Играта свърши, Томи — казвам през рамо, докато вратите на асансьора се затварят.