Стоя пред тях вцепенена, онемяла и изпразнена.
Диджеят пуска отново музиката. Иън и Сид ме повличат със себе си и този път не се съпротивлявам. Пробиваме си път със зъби и нокти през тълпата от хора, които крещят да им разкажем повече за предизвикателствата, да им дадем телефонните си номера и уебстраниците си, да им се усмихнем за снимка или клип. Дърпат ме за якето, хващат ме за ръцете, галят ме по главата, като че ли съм пудел. Без предупреждение тялото ми се откъсва от пода и се понася по морето от Наблюдатели. Мятам се, крещя да ме пуснат, а накрая падам тежко на земята. Едно момче потрива брадичката си, където съм го ударила, и ме нарича задръстена кучка. Колко ли пъти чух тази дума през последните часове? Вече няма значение.
Иън ме открива насред хаоса и ме издърпва със себе си. Когато сме само на няколко крачки от изхода, вратата се отваря и влизат двама полицаи, които настояват да говорят с управителя. Колкото и да ми се искаше да дойдат по-рано, сега не мога да понеса мисълта, че ще ме задържат още повече в тази менажерия. Горе вече няма никой, нали? А и да има, само допиват остатъка от бирата. Въпреки това трябва поне да им дам шофьорската книжка на инвеститора в играта и пистолета. Бръквам в джоба си и с ужас установявам, че и двете са изчезнали. Паднали са или някой от ИГРА НА НЕРВИ ме е пребъркал? Разтрепервам се при мисълта, че тези копелета продължават да дърпат конците. Дали са подкупили и полицаите?
Подобни мисли явно хрумват и на Иън и Сид, защото тримата се измъкваме на мразовития въздух отвън и хукваме с приведени глави, докато стигаме до ВИП паркинга. Учудвам се, че никой не е нарязал гумите на волвото на Иън. Но не и че колата на Томи липсва.
Понеже Сид е дошла с него, сега се качва при нас. Дори да имаше кола, още не е готова да остане сама.
Аз обаче се чувствам по-самотна от всякога. Тази вечер са ни гледали хиляди зрители, а повечето от тях нито за секунда не са се замислили, че играчите са истински, живи хора.
Един Наблюдател дотичва до колата и започва да блъска по прозореца, молейки ни за още една снимка. Аз поклащам глава и отмествам поглед.
— За каква се мислиш? — крещи той през стъклото.
Представа си нямам.
Иън изпълнява една от забележителните си маневри, за да избегне още двама самоотвержени Наблюдатели, след което продължава да шофира в мълчание. Дори Сидни като че ли се бори с някакво вътрешно терзание, свита на задната седалка със скръстени ръце. Дали се обвинява, задето е допуснала Томи да я въвлече в последните предизвикателства? Да заблуди момичето, което минаваше за такъв познавач на хората? Като стана дума, трябва да разбера истината за Иън. Не че вярвам, че е къртица на ИГРА НА НЕРВИ или интернет ексхибиционист. Но мога ли да се доверя на преценката си?
Поглеждам го с крайчеца на окото си.
— Би ли ми казал как успяваш да плащаш частното си училище?
Той изглежда стъписан, но кимва, сякаш разбира защо го питам. Раменете му увисват.
— Финансова помощ. И разнасям пици. Яко, а?
Докосвам ръката му.
— Съжалявам, че не успя да спечелиш свободата си.
— Да вървят по дяволите. Игра, която раздава на участниците оръжия, надали някога ще те пусне да си идеш свободен.
Сидни леко кашля. Обръщам се назад и тя бързо ми казва със знаци: Това момче не е за изпускане.
Усещам, че е права. Цяла вечер Иън се показва страхотен пич. Но дали и това не е част от шоуто? Дали истинското му предизвикателство не е било да разбие сърцето ми, както каза Томи?
Главата ме цепи. Трябва да се обадя на родителите си, но повече от всичко ми се иска да се затворя в себе си и да си върна поне част от личното пространство, което изгубих тази вечер. Пътуваме в тишина, докато стигаме до дома на Сидни.
Слизам заедно с нея.
— Много съжалявам за всичко. Много — казвам аз с наведена глава.
— Струва ми се, разбирам защо си се записала — въздъхва тя. — Важното е, че ни спаси. Всички сме живи и здрави.
Вдигам очи. Макар да се съмнявам, че Иън чува тихите ни гласове в колата, тя показва със знаци сестричке.
Отвръщам й със същото и изчаквам отвън, докато си влиза вкъщи.
Иън иска да ме закара до дома ми, но аз му казвам да ме остави пред залата за боулинг. Някаква твърдоглава част от мен иска да приключи тази вечер така, както я започна — под мой контрол.
Неоновите светлини на алеята са изключени. Няма Обречени на чистотата, няма Наблюдатели. Само почти пуст паркинг, на който стоят моята кола и един разнебитен микробус.
Иън изглежда много по-стар, отколкото когато се срещнахме за първи път преди толкова много часове.