— Това е най-доброто, което мога да предложа в този момент — отвърна той.
Тя понечи да възрази, но той сложи пръст на устните й.
— Трябва да вървя, Лекси — каза тихо той.
А какво трябваше да върши през това време тя?
— Обади се на лекаря. Насрочи си среща с него. Направи това, което обсъждахме. Разбери къде в клиниката държат Андреас и какво е фактическото разположение на стаята му. Ще бъде идеално, ако разбереш колко души дават нощно дежурство…
— Ще ми се обадиш ли? — попита тя, като си даде сметка, че говори като съпруга или любовница, макар че в този момент й беше все едно. — Ще се върнеш ли? — допълни въпроса си тя, като вече изобщо не обръщаше внимание на настойчивостта в гласа си.
— Ще се свържа с теб, когато имам възможност — тихо каза той. — Ще се върна, веднага щом имам възможност.
Той извади вратовръзка от джоба на сакото си и без помощта на огледало я подпъхна под яката на ризата си, преметна единия край върху другия, действайки бързо, докато се получи идеален възел.
Тя проследи всичките му движения. Бе събрала и последната капчица самообладание, за да не се опита да го спре. Искаше й се да се промъкне в главата му. Искаше й се да заридае на гърдите му. Нужно й бе той да я успокои, да й обещае, да й гарантира, че ако тя прави това, което той я помолеше, ще й върне Крисчън. Тя го последва, когато излезе от кухнята в антрето. Куфарът му и картината бяха на пода близо до вратата.
— Тръгваш ли си? — попита тя с нотка на тревога в гласа си.
Реми бе забравил да й каже.
— Трябва да се настаня в хотела — тихо каза той. — Няма да изглежда достоверно, ако не съм настанен там. — Помълча. — За легендата ми… — Пак помълча. — Както и да е, тя ще иска да види картината. Аз ще я оставя в сейфа на хотела, когато се регистрирам. — Странно, помисли си той. За нея това има значение.
Тя бе изгубила всякакво чувство за благоприличие.
— Мога ли да съм сигурна, че ще се върнеш?
Той се загледа за миг изпитателно в нея.
— А аз мога ли да бъда сигурен, че ти ще си тук, когато се върна?
— Е, аз имам по-голяма нужда от теб, отколкото ти от мен — честно си призна тя.
— Не знам дали е така.
Тя не каза нищо, само стоеше там, когато той вдигна куфара и картината и продължи напред към вратата. Сложил ръка на дръжката, той се обърна.
— Обичам те — каза без предупреждение.
Тя само го гледаше и не можеше да каже нищо.
— Извинявай — добави той. — Просто това е така.
Отвори вратата и излезе. Онази частица от него, която той бе започнал да ненавижда — дисциплинирана и с чувство за отговорност, бе надделяла. Надмогна себе си и си тръгна, без да каже повече нито дума. По-късно, много по-късно щеше да се удивлява на необмисленото си държане, но в момента не изпитваше никакво съжаление.
Тя го изгледа как си тръгва и когато вратата се затвори след него, бе залята от някакъв ирационален страх, че повече никога няма да го види.
Двадесет и четвърта глава
Още не бе станало и единадесет часът сутринта, когато Реми спря колата си на извитата алея за коли на хотела. Разполагаше с не повече от час преди уговореното време за среща с Мари Роси, жената, която бе наддавала срещу него в „Сотби“. Той остави ключа на таблото, за да може портиерът да я паркира, и се наведе да вземе куфара и картината отзад, преди да слезе от колата. Влезе във фоайето. След като се регистрира на рецепцията, махна с ръка на пиколото, че не му е нужен. Влезе в остъклената кабинка на асансьора и се качи до третия етаж. След като отиде в стаята си, остави куфара на леглото, метна две ризи в чекмеджето и занесе тоалетните си принадлежности в банята. След десет минути пак слезе във фоайето. Отиде до рецепцията и попита портиера къде има сейф. Човекът взе ключовете от бюрото и заведе Реми до наредените в редица сейфове в помещението до рецепцията.
Реми го изчака да отключи най-големите свободни банкови касети, да му подаде ключа и дискретно да го остави сам в това помещение без прозорци. Той пъхна картината в касетата, заключи я, излезе от помещението, заобиколи рецепцията и излезе навън през въртящите си врати.
Времето беше прекрасно, идеален ден за кратки разходки край езерото. Трябваше да помисли. Докато вървеше покрай водата, забеляза чувалите от зебло, закачени за чугунените кошчета за боклук. Чувалите бяха пълни със сух хляб и кифли и носеха щампован надпис Pour les cygnes7. Стана му забавно. Швейцарците бяха толкова откъснати от реалността на гладуващите по света, че изглеждаше почти комично как осигуряват храна за гладните лебеди.