Тя помнеше смътно сир Вилем — едър като мечок мъж с посивяла коса, вече полусляп, който ревеше гърлено и раздаваше заповеди от болничното си ложе. Слугите тръпнеха от ужас пред него, но винаги беше мил с Дани. Наричаше я „малката ми принцеса“ и „милейди“, а дланите му бяха меки като стара кожа. Но така и не стана повече от постелята и миризмата на болест не го напускаше денем и нощем — топла, влажна, гнусно сладникава миризма. Това беше когато живееха в Браавос, в голямата къща с червената врата. Там Дани си имаше своя стая, с лимоново дръвче пред прозореца. След като сир Вилем умря, слугите бяха изпокрали малкото пари, които им бяха останали, и скоро ги изгониха от голямата къща. Дани плака, когато червената врата се затръшна след тях завинаги.
След това скитаха от Браавос до Мир, от Мир до Тирош, после до Кохор, Волантис и Лис, без да се задържат дълго на едно място. Брат й не го позволяваше. Наетите от Узурпатора ножове ги преследвали, настояваше той, макар че Дани така и не видя някой от тях.
Отначало магистрите, архонтите и търговските принцове посрещаха с радост в домовете си и на трапезите си последните от рода Таргариен. Но годините минаваха, Узурпаторът продължаваше да си седи на Железния трон, вратите пред тях започнаха да се затварят и животът им ставаше все по-жалък. Преди няколко години се принудиха да разпродадат последните си съкровища и сега дори последната монета, получена от майчината им корона, си беше отишла. По уличките и пивниците из Пентос наричаха брат й „краля-просяк“. Дани не искаше и да знае как наричат нея.
— Един ден ще си върнем всичко, сладка ми сестричке — често й обещаваше той. Понякога ръцете му се разтреперваха, щом заговореше за това. — Скъпоценностите и коприните, Драконов камък и Кралски чертог, Железния трон и Седемте кралства — всичко, което са ни взели ще си го върнем.
Визерис живееше само заради този ден. Всичко, което Денерис искаше да й върнат, бе голямата къща с червената врата, лимоненото дръвче пред прозореца и детството, което така и не бе познала.
На вратата леко се почука.
— Влез — каза Дани и се извърна от прозореца.
Влязоха две от слугините на Илирио. Поклониха се и се захванаха за работа. Бяха робини — подарък от един от многобройните дотракски приятели на магистъра. В свободния град Пентос не съществуваше робство, но въпреки това бяха робини. Старицата — ниска и сива като мишка — не отронваше и дума, но затова пък момичето не си затваряше устата. Тя беше фаворитката на Илирио — русокоса и синеока шестнадесетгодишна мръсница, която постоянно дърдореше, докато работи.
Напълниха ваната й с гореща вода от кухнята и сипаха благовонни масла. Момичето издърпа грубата памучна риза над главата на Дани и й помогна да влезе във ваната. Водата пареше, но Денерис нито трепна, нито извика. Обичаше горещото. Караше я да се чувства чиста. А и брат й все повтаряше, че за Таргариен никога не е достатъчно горещо.
— Нашият род е на дракона — обичаше да казва той. — Огънят е в кръвта ни.
Старицата мълчаливо изми дългата й, светла като сребро коса и грижливо зареса полепналите кичурчета. Момичето триеше гърба и краката й, без да спира да я уверява какъв късмет е извадила.
— Дрого е толкова богат, че дори робите му носят златни нашийници. Сто хиляди мъже яздят в неговия халазар, а палатът му във Вее Дотрак има двеста стаи и врати от яко сребро. — И още и още. Колко красив мъж бил този хал, колко висок и свиреп, неустрашим в битка, как бил най-добрият ездач, качвал се някога на конски гръб, а в стрелбата с лък бил като демон. Денерис мълчеше. Винаги беше смятала, че когато порасте, ще се омъжи за Визерис. От векове насам Таргариените се женеха брат и сестра, откакто Егон Завоевателя бе взел за своя невяста сестра си Ренис. Родословието трябва да се пази чисто, хиляда пъти й беше казвал Визерис; тяхна била кралската кръв, златната кръв на древна Валирия, кръвта на дракона. Драконите не се съчетавали с полските зверове и Таргариен нямало да смесят кръвта си с по-долни хора. Но ето че сега Визерис бе намислил да я продаде на един чужденец, варварин.
След като се изкъпа, робините й помогнаха да излезе от водата и я загърнаха с мека кърпа да се подсуши. Момичето вчеса косата й с четка, докато не заблестя като разтопено сребро, а старицата я намаза с парфюм, ухаещ на дъхави цветя, брани по дотракските поля, по капчица на двете китки, зад ушите, на връхчетата на гърдите и още една, студена на устните между краката й. Облякоха й тънкото прозрачно долнище, пратено от магистър Илирио, после роклята — тъмносиня коприна, да изпъкне виолетът на очите й. Момичето сложи златните сандали на краката й, а старицата закрепи в косата й тиара и сложи на китките й златни гривни с аметисти. Накрая дойде ред и на наниза — тежка златна торква с всечени в нея древни валириански глифове.