Дани усети, че се е загледала с любопитство в рицаря. Беше възрастен мъж, над четиридесетте и олисял, но все още изглеждаше як и силен. Вместо тукашните тънки коприни и памук носеше дебела вълна и кожи. Туниката му беше тъмнозелена, с извезана на гърдите черна мечка, изправена на задните си крака.
Все още гледаше към този чудат мъж от далечната й родина, която така и не беше виждала, когато магистър Илирио сложи запотената си длан на рамото й.
— Ей натам погледнете, мила принцесо — прошепна дебелакът. — Ето го и самия хал.
На Дани й се прииска да побегне и да се скрие някъде. Но брат й я гледаше и тя знаеше, че ако го ядоса, ще събуди дракона. Извърна се боязливо и погледна към човека, за когото Визерис се надяваше, че ще поиска ръката й още тази нощ.
Още от пръв поглед прецени, че младата робиня не грешеше много. Хал Дрого стърчеше с цяла глава по-висок от най-високия мъж в залата и въпреки това пристъпваше удивително леко и изящно, като пантера от менажерията на Илирио. Оказа се по-млад, отколкото си мислеше, не повече от тридесетгодишен. Кожата му беше с цвят на излъскана мед, а гъстите му мустаци висяха, натежали от златни и бронзови халки.
— Трябва да ида да изразя дълбоката си почит — каза магистър Илирио. — Изчакайте ме тук. Ще ви го доведа.
Илирио заклати едрото си тяло към хала, а брат й я хвана под ръка и пръстите му я стиснаха толкова силно, че я заболя.
— Виждаш ли плитката му, сладка ми сестричке?
Плитката на Дрого беше черна като безлунна нощ и натежала от уханното масло, провиснала с малките звънчета, които подрънкваха нежно при всяка негова стъпка. Спускаше се отзад под широкия колан чак до задника му и краят й се търкаше в бедрата.
— Виждаш ли колко е дълга? — продължи Визерис. — Когато дотраките бъдат победени в битка, си режат плитките в знак на позор, за да види светът срама им. Хал Дрого не е губил нито една битка. Той е прероденият Егон, Властелинът на драконите, а ти ще си неговата кралица.
Дани отново погледна Хал Дрого. Лицето му беше сурово и жестоко, очите — студени и тъмни като оникс. Брат й я нараняваше понякога, когато събудеше в него дракона, но никога не беше я плашил така, както я плашеше този човек.
— Не искам да бъда неговата кралица — чу тя собствения си глас, тъничък и плах. — Моля те, моля те, Визерис, не искам, искам да се върнем у дома.
— У дома? — Отвърна й тихо, но тя усети гнева в гласа му. — Как да се върнем у дома, сладка ми сестричке? Ами нали те ни отнеха дома! — Придърпа я настрана в сенките, извън полезрението на тълпата гости, и пръстите му се впиха в кожата й. — Как да се върнем у дома? — повтори той. Мислеше за Кралски чертог, Драконов камък и всичките владения, които бяха изгубили.
А Дани мислеше само за стаите им в имението на Илирио. Не беше истински дом, разбира се, но единственото, което си имаха сега. Само че брат й не искаше и да чуе за това. Те не бяха неговият дом. Дори голямата къща с червената врата не беше неговият дом. Пръстите му се впиха жестоко в ръката й.
— Не зная… — промълви тя със скършен глас. И сълзите бликнаха от очите й.
— А аз зная — отвърна й той дрезгаво. — Ще се върнем у дома с армия, сладка ми сестричке. С пълчищата на Хал Дрого, така ще се върнем у дома. И щом трябва да се венчаеш с него и да легнеш с него заради това, ще го направиш. — Усмихна се. — Готов съм да позволя целият му халазар да те начука, ако потрябва, сладка ми сестричке, всичките му четиридесет хиляди мъже, и конете им също така, ако това е цената да си получа армията. А ти да си благодарна, че ще е само Дрого. С времето може и да се научиш да го харесваш. Сега си изтрий очите. Илирио го води насам и той няма да те види, че плачеш.
Дани се обърна и видя, че е вярно. Магистър Илирио, целият разцъфнал в усмивки и превит от поклони, водеше Хал Дрого към тях. Тя изтри още незакапалите сълзи с опакото на ръката си.
— Усмихни се — изсъска й Визерис и стисна дръжката на меча си. — И се изправи. Нека да види, че имаш цици.
Дани се усмихна. И се изправи.
ЕДАРД
Гостите се изляха през портите на замъка като река от злато, сребро и лъскава стомана. Триста ратници, чета горди знаменосци и рицари, заклети мечове и свободни конници. Над главите им под напора на северния вятър плющяха златни знамена с бляскавия извезан коронован елен на Баратеон.
Нед познаваше повечето от ездачите. Ето го сир Джайм Ланистър, с искрящата си като ковано злато коса, а там — Сандор Клегейн с ужасното опърлено лице. Снажното момче до него можеше да е само принцът на короната, а дребосъкът отзад със сигурност беше Дяволчето, Тирион Ланистър.