Сестрите му придружаваха кралските принцове. Аря пристъпваше с пълничкия млад Томен, чиято светлоруса коса беше по-дълга от нейната. Санса, с две години по-голяма, водеше принца на короната Джофри Баратеон. Беше дванадесетгодишен, по-млад от Джон и Роб, но по-висок и от двамата, за огромна изненада на Джон. Принц Джофри имаше косата на сестра си и тъмнозелените очи на майка си. Дебел кичур златни къдрици се спускаше над златната верижка около шията му и високата кадифена яка. Санса цяла сияеше, крачейки до него, но на Джон не му харесаха нацупените устни на Джофри и отегченият му, презрителен поглед, с който оглеждаше голямата зала на Зимен хребет.
Повече го заинтригува двойката, която премина след него: братята на кралицата, Ланистърови от Скалата на Кастърли. Човек не можеше да сбърка „Лъва“ и „Дяволчето“. Сир Джайм Ланистър беше близнак на кралицата: висок и златокос, с бляскави зелени очи и усмивка, която режеше като нож. Беше облечен в пурпурна коприна, с високи черни ботуши и пелерина от черен сатен. На гърдите на туниката му със златна нишка бе извезан лъвът на неговия род, предизвикателно изправен на задните си лапи. В лицето му го наричаха Ланистър Лъва. Зад гърба му шепнеха „Кралеубиеца“.
Джон забеляза, че му е трудно да откъсне поглед от него. „Така трябва да изглежда един крал“ — помисли си той.
А после видя другия, който се поклащаше полускрит от раменете на брат си. Тирион Ланистър, най-младият от потомството на лорд Тивин и определено най-грозният. Всичко, което боговете бяха дали на Церсей и Джайм, бяха отказали на Тирион. Беше джудже, два пъти по-нисък от брат си и се мъчеше да не изостава на хилавите си крака. Главата му беше прекалено голяма за тялото, със сплескано като животинска морда лице под издаденото напред и нагънато като раковина чело. Очите му — едното зелено, а другото черно — надничаха под сплъстения кичур коса, толкова руса, че изглеждаше почти бяла. Джон го загледа смаяно.
Последният от великите лордове беше чичо му, Бенджен Старк от Нощния страж с повереника на баща му, младия Теон Грейджой. Бенджен хвърли пътьом топла усмивка на Джон. Теон изобщо не го забеляза, но това не беше някаква новост. След като всички насядаха, се вдигнаха тостове, изрекоха се взаимни благодарности и пиршеството започна.
Оттогава Джон започна да пие и не беше престанал.
Нещо се отърка в крака му под масата. Джон погледна надолу и видя зяпналите в него червени очи.
— Пак ли си гладен?
В средата на масата беше останало половин печено пиле с медена коричка. Джон се пресегна да откъсне кълката, но му хрумна нещо по-добро. Набоде с ножа цялата птица и пусна леко мръвката между краката си на пода. Дух я заръфа мълчаливо и с див апетит. На братята и сестрите му не бе позволено да доведат вълчетата си на кралската трапеза, но в този край на залата се навъртаха повече песове, отколкото Джон можеше да преброи, и никой не каза и дума за неговото кутре. Помисли си, че и заради това е по-щастлив.
Кучетата се мотаеха между масите и въртяха опашки след прислужващите момичета. Едно от тях — черен женски мелез с дълги жълтеникави очи — усети миризмата на пилешкото и се пъхна под масата да си вземе пая, а Джон загледа с любопитство свадата. Кучката изръмжа ниско и гърлено и се приближи. Дух вдигна мълчаливо муцуна и прикова псето с жарките си червени очи. Кучката се озъби предизвикателно. Беше три пъти по-голяма от дивото вълчо пале. Дух не помръдна. Стоеше над плячката си, оголил острите си зъби. Кучката настръхна, изджавка още веднъж, след което премисли и се отказа. Обърна се, подви опашка и се измъкна, само още веднъж изръмжа, колкото да опази донякъде гордостта си. Дух отново се залови с храната.
Джон се ухили доволен и бръкна под масата да разроши бялата му козина. Малкото вълчище вдигна муцуната си към него, близна нежно дланта му и отново се зае с яденето.
— Това да не е от онези вълчища, за които толкова много ми разправяха? — попита до рамото му много познат глас.