— Още не знаеш какво искаш, Джон. Нощния страж е заклето братство. Ние нямаме семейства. Никой от нас няма да стане баща. Невястата ни е дългът. Честта е нашата любовница.
— Едно копеле също може да има чест — отвърна Джон. — Готов съм да положа клетвата ви.
— Ти си четиринадесетгодишен — каза Бенджен. — Не си мъж. Още не си. Докато не познаеш жена, няма да можеш да разбереш от какво се отказваш.
— Това не ме интересува! — заяви Джон разгорещено.
— А би могло, ако знаеше какво означава — заяви Бенджен. — Ако знаеше какво би ти струвала клетвата, едва ли щеше да си толкова напорист да платиш цената, момчето ми.
Джон кипна от гняв.
— Не съм твое момче!
Бенджен стана.
— И жалко. — Опря десница на рамото на Джон. — Ела пак при мен, след като сам станеш баща на няколко копелета, и ще видим как ще се чувстваш.
Джон потръпна.
— Никога няма да стана баща на копеле. Никога! — Изтърси го като змийска отрова.
И мигом осъзна, че всички около масата са притихнали и го гледат. Усети, че сълзите напират в очите му, и стана.
— Моля да ме извините — промълви с последната троха достойнство, която му бе останала, обърна се и си тръгна преди да го видят, че плаче. Сигурно, без да усети, беше изпил повече, отколкото му се полага. Краката му поддадоха, той се люшна към едно от слугинчетата и каната с подправено вино изхвърча от подноса в ръцете й и се строши на пода. Наоколо избухна смях и Джон усети топлината на сълзите по бузите си. Някой се опита да му помогне, но той се дръпна и се втурна полузаслепен към вратата. Дух заприпка по петите му.
Дворът беше тих и пуст. Горе, високо на бойниците на вътрешната стена, стоеше самотен часовой, плътно загърнат в наметалото си. Присвит там самичък, човекът изглеждаше отегчен и окаян, но сега Джон беше готов моментално да си сменят местата. Инак замъкът изглеждаше помръкнал и запуснат. Веднъж Джон беше видял изоставена твърдина. Зловещо място, където не се движеше нищо освен вятъра, а камъните мълчаха за обитавалите ги някога хора. Тази нощ Зимен хребет му напомни за онова място.
През отворените прозорци зад него се лееше музика и песен. Последното, което му се искаше да слуша. Джон отри сълзите с ръкава на ризата си вбесен, че ги беше допуснал да потекат, и се обърна да се прибира.
— Момче — извика му някой и Джон се обърна.
На ръба на каменната площадка над вратата към голямата зала седеше Тирион Ланистър. На това нелепо място му заприлича на някой от капчуците с чудноватите форми. Джуджето му се ухили отгоре.
— Това животно вълк ли е?
— Вълчище — отвърна Джон. — Казва се Дух. — Загледа се в дребосъка, изведнъж забравил за обидата си. — Вие какво търсите там? Защо не сте на пиршеството?
— Много е горещо. Шумно, а и много вино изпих. Пък и отдавна разбрах, че се смята за невежливо да повърнеш на коляното на брат си. Може ли да погледна вълчето ти отблизо? — попита джуджето.
Джон се поколеба, но кимна.
— Можете ли да слезете, или да донеса стълба?
— О, я пикай на това — отвърна дребосъкът и се оттласна от ръба във въздуха. Джон ахна, след което изгледа с благоговение как Тирион Ланистър се завъртя в стегната топка, приземи се леко на ръце и после с отскок се изправи на крака. Дух плахо се дръпна назад. Джуджето се изтупа от прахта и се изсмя.
— Май изплаших твоя вълк. Моите извинения.
— Не е изплашен — каза Джон, коленичи и подвикна: — Дух, тук. Хайде. Така. — Вълчето пристъпи и близна Джон по лицето, но продължи да гледа нащрек с едно око Тирион Ланистър, а когато джуджето посегна да го погали, се дръпна и оголи безмълвно белите си зъби.
— Свенливец е, а? — отбеляза Ланистър.
— Куш, Дух — заповяда Джон. — Така. Стой мирно. — Вдигна очи към джуджето. — Сега можете да го пипнете. Няма да мръдне, докато не му кажа. Дресирал съм го.
— Разбирам — кимна Ланистър, разроши снежнобялата козина между ушите на Дух и каза: — Добър вълк.
— Ако не бях тук, щеше да ви разкъса гърлото — каза Джон. Не беше съвсем вярно, но един ден щеше да стане.
— В такъв случай по-добре стой наблизо — каза джуджето, килна голямата си глава на една страна и го изгледа с разноцветните си очи.
— Аз съм Тирион Ланистър.
— Знам — отвърна Джон и се изправи. Прав беше по-висок от джуджето. Това му се стори странно.
— А ти си копелето на Нед Старк, нали?