Джон почувства студ в гърдите си, стисна устни и не отговори.
— Обидих ли те? — каза Ланистър. — Извинявай. На джуджетата не се налага да са тактични. Поколения подскачащи глупци в дрехи на шутове са ми спечелили правото да се обличам грозно и да изтърсвам първата проклетия, която ми дойде на устата. — Той се ухили. — А ти наистина си копеле.
— Лорд Едард Старк е баща ми — призна вдървено Джон.
Ланистър изгледа с любопитство лицето му.
— Да. Виждам. В теб има повече от севера, отколкото в братята ти.
Джон остана доволен от бележката на дребосъка, но се постара да не го покаже.
— Позволи ми да ти дам един съвет, копеле — каза Ланистър. — Никога не забравяй какво си, защото светът бездруго няма да го забрави. Превърни го в своя сила. Така то никога няма да бъде твоята слабост. Бронирай се с него и то никога няма да те нарани.
Джон не беше в настроение за чужди съвети.
— Ти да не би да знаеш какво е да си копеле?
— Всички джуджета са копелета в очите на бащите си.
— Но ти си законен син на Ланистър и майка си.
— Така ли? — отвърна язвително джуджето. — Това го кажи на баща ми. Майка ми е умряла при раждането ми и той никак не е сигурен.
— А аз дори не знам коя е майка ми — каза Джон.
— Все някоя жена, безспорно. Повечето от тях са такива. — Изгледа го с печална усмивка. — Запомни следното, момче. Всички джуджета може да са копелета, но не всички копелета са джуджета.
След тези думи се обърна и се заклати, подсвирквайки си, към веселата глъч на пира. Когато отвори вратата, светлината отвътре издължи сянката му и макар и за миг Тирион Ланистър се извиси като крал.
КЕЙТЛИН
От всички стаи в Голямата цитадела на Зимен хребет спалните на Кейтлин бяха най-топли. Рядко й се налагаше да пали огън.
Замъкът беше издигнат над естествени топли извори и горещите води шуртяха през стените и стаите като кръв през човешко тяло. Гонеха мраза от каменните стени, изпълваха с топла влага остъклените градини и пазеха земята да не замръзне. Откритите езерца в дузината по-малки дворчета димяха денонощно. През лятото това беше дреболия. Зиме то беше решаващо в схватката между живота и смъртта.
Банята на Кейтлин винаги беше гореща и изпълнена с пара, стените чак пареха при допир. Топлината й напомняше за Речен пад, за дни под слънцето с Лиза и Едмур. Но Нед не понасяше топлината. Старките са създадени за студ, повтаряше той, а тя отвръщаше със смях, че в такъв случай са построили замъка си на неподходящо място.
Затова когато свършиха, Нед се изтърколи и стана от леглото й както хиляди пъти досега. Прекоси, дръпна тежките пердета и започна да отваря един по един тесните прозорци, за да нахлуе нощният въздух.
Вятърът се завихри край него и той остана с лице към тъмнината, гол и с празни ръце. Кейтлин придърпа кожените завивки към брадичката си и го загледа. Стори й се някак смален и по-уязвим, като младежа, за когото се бе венчала в септата на Речен пад преди четиринадесет години. Слабините още я боляха от напористата му любов. Но болката беше приятна. Усещаше семето му в себе си. И се молеше дано да прихване. Три години бяха изтекли след Рикон. Все още не беше стара. Можеше да му даде още един син.
— Ще му откажа — каза Нед и се обърна към нея. Погледът му беше унесен, а гласът — стегнат и колеблив.
Кейтлин се надигна в леглото.
— Не можеш да му откажеш. Не бива.
— Задълженията ми са тук, на север. Нямам никакво желание да бъда Ръката на Робърт.
— Той няма да го разбере. Сега той е крал, а кралете не са като другите хора. Ако откажеш да му служиш, ще се зачуди защо и рано или късно ще започне да подозира, че му се противопоставяш. Не разбираш ли опасността, в която може да ни вкара това?
Нед поклати недоверчиво глава.
— Робърт никога не би посегнал нито на мен, нито на никого от близките ми. Бяхме по-близки от братя. Той ме обича. Ако му откажа, ще зареве, ще заругае и ще заблъска по масата, а само след седмица и двамата ще се смеем над това. Познавам го!
— Ти познаваше човека — каза му тя. — Кралят за теб е непознат. — Кейтлин не беше забравила за вълчището, намерено мъртво в снега със счупения еленов рог, забит в гърлото му. Трябваше да го накара да разбере. — Гордостта за един крал е всичко, милорд. Робърт измина целия този път за да ви види, да ви поднесе тези почести, не можете да ги захвърлите в лицето му.