Аря я отвърза и Нимерия я близна нетърпеливо по ръката. Имаше жълти очи. Уловяха ли слънчева светлина, блясваха като жълтици. Аря я беше нарекла по името на войнствената кралица на Ройн, превела народа си през Тясното море. Това също бе предизвикало голям скандал. Санса, разбира се, беше нарекла своето кутре „Лейди“. Аря направи физиономия и гушна силно вълчето си. Нимерия близна ухото й и тя се изкиска.
Септа Мордейн сигурно бе известила вече лейди майка й. Ако си идеше в стаята, щяха да я намерят. Аря никак не държеше да я намерят. Хрумна й нещо по-добро. Момчетата тренираха в двора. Искаше да види как Роб ще просне „галантния“ принц Джоф по гръб.
— Хайде — прошепна тя на Нимерия. Затича се и вълчето припна по петите й.
В покрития мост между оръжейната и Голямата цитадела имаше прозорец, от който можеше да се наблюдава целият двор на замъка. Двете се запътиха точно натам.
Пристигнаха зачервени и останали без дъх и завариха Джон, седнал на перваза и вдигнал единия си крак към брадичката. Гледаше действието отвън толкова унесено, че като че ли не забеляза появата й, докато бялото му вълче не тръгна да ги посрещне. Нимерия заситни боязливо. Дух, вече по-голям от събратята си, я подуши, близна леко ухото й и я остави. Джон я изгледа с любопитство.
— Не трябваше ли сега да бодеш с иглите, сестричке?
Аря изкриви лице.
— Исках да видя как се бият.
— Тогава ела тук — усмихна й се той.
Аря се качи на прозореца и седна, а отвън я посрещна хор от пъшкания и тропот.
За нейно разочарование се оказа, че е упражнение на по-малките. Бран беше така подплатен, че изглеждаше все едно са го овъргаляли в кокошарник, а принц Томен, който бездруго си беше пълничък, сега изглеждаше направо кръгъл. Двамата пуфтяха, пъшкаха и се налагаха с омекотени с парцали и кожа дървени мечове под бдителния надзор на сир Родрик Касел, оръжейника — едър и тромав като кегла мъж с величествено бели бакенбарди. Дузина зяпачи, мъже и момчета, подвикваха окуражително наоколо, а най-силно кънтеше гласът на Роб. Тя зърна до него Теон Грейджой в туниката, извезана със златния кракен на неговия род, с ироничното презрение, изписано на лицето му. Двамата противници се олюляваха и Аря прецени, че се бъхтят вече от доста време.
— Малко по-изтощително е от везането — отбеляза Джон.
— Доста по-забавно е от везането — отвърна му Аря. Джон се ухили и разроши косата й. Аря се изчерви. Близки си бяха. Джон имаше бащиното им лице, също като нея. Само двамата. Роб, Санса и Бран, и дори малкият Рикон бяха одрали кожата на рода Тъли, с ведрите си усмивки и огъня в косите си. Като малка, Аря се боеше да не би това да означава, че и тя е копеле. Тъкмо Джон бе разбрал за страха й и я беше успокоил.
— Ти защо не си на двора? — попита го Аря.
Той се усмихна кисело.
— На копелетата не се разрешава да бъхтят млади принцове. Всяка цицина, която получат в тренировъчния двор, трябва да е от меч на законнороден.
— О. — Аря се засрами. Трябваше да се сети и сама. За втори път днес реши, че животът не е честен.
Загледа с интерес как малкия й брат халоса Томен.
— Бих могла да се справя не по-зле от Бран. Той е на седем. Аз съм на девет.
Джон я изгледа отвисоко, с цялата мъдрост на своите четиринадесет години.
— Много си слаба — каза той. Хвана ръката й и опипа мускула. После въздъхна и поклати глава. — Съмнявам се, че ще можеш да вдигнеш дългия меч, сестричке. Камо ли да го развъртиш.
Аря дръпна ръката си и го погледна ядосано. Джон отново разроши косата й. Загледаха как Бран и Томен кръжат непохватно по каменните плочи.
— Виждаш ли принц Джофри? — попита Джон.
Отначало не го видя, но когато погледна отново, го зърна най-отзад, под заслона на високата каменна стена. Обкръжаваха го млади мъже, които тя не познаваше — скуайъри в ливреите на Ланистър и Баратеон, все от гостите. Между тях имаше и няколко по-възрастни — рицари, сигурно.
— Виж само украсите по палтото му — подхвърли Джон.
Аря се загледа. Върху гърдите на дебело подплатеното палто на принца се виждаше красиво извезан щит. Везмото несъмнено бе изключително.