Колкото и да беше ядосан, баща му не можа да затаи смеха си.
— Ти не си мой син — каза му той, след като го свалиха. — Ти си катерица. Така да бъде. Щом трябва да се катериш, катери се, но поне се старай да не те вижда майка ти.
Бран се стараеше, колкото може, макар да не се заблуждаваше, че я е излъгал. След като баща му не можа да му забрани, тя прибягна до помощта на други. Баба Нан му разказа за едно лошо момче, което се покатерило много нависоко и било ударено от мълния, и как след това враните се спуснали да изкълват очите му. Бран не се впечатли. Горе на разрушената кула имаше гнезда на врани. Освен него там не стъпваше никой и понякога, преди да се покатери, той пълнеше джобовете си със зърно, а враните се хранеха направо от шепата му. Нито една от тях не бе проявила и най-малко желание да кълве очите му.
След това майстер Лувин направи едно малко глинено момче, облече го с дрехи на Бран и го бутна от стената долу на двора, за да покаже какво ще стане, ако Бран падне. Виж, това беше по-забавно, но Бран само погледна майстера и му каза:
— Само че аз не съм от глина. И все едно, никога няма да падна.
После известно време стражите го гонеха, щом го видеха да пълзи по покривите, и се опитваха да го смъкнат долу. Това беше най-веселото. Също като игрите с братята му, само дето Бран винаги печелеше. Никой от стражите не можеше да се катери толкова добре като Бран, дори и Джори. А и повечето пъти просто не го виждаха. Хората никога не поглеждаха нагоре. Това бе една от причините, поради които обичаше катеренето. Ставаше почти невидим.
И освен това обичаше изпитанието, докато се издърпваше по някоя стена камък по камък, с пръсти и крака, впити здраво в малките процепи между тях. Винаги сваляше ботушите си и се катереше бос. Така имаше чувството, че има четири ръце вместо две. Обичаше дълбоката и сладка болка, която след това оставаше в мускулите му. Обичаше вкуса на въздуха високо горе — сладък, хрупкав и студен като зимна праскова. Обичаше птиците: враните в порутената кула, лястовичките, свили гнезда в процепите между камъните, стария бухал, дето спеше в прашния таван над оръжейната. Бран ги познаваше всички.
Най-много от всичко обичаше да ходи по места, в които никой друг не можеше да проникне, и да съзерцава сивата гледка със Зимен хребет, видян така, както никой друг не можеше да го види. Това превръщаше целия замък в тайното място на Бран.
Любимото му свърталище си оставаше рухналата кула. Някога тя бе служила за стражева кула — най-високата в Зимен хребет. Преди много време, сто години преди още баща му да се роди, я ударила мълния и я подпалила. Горната третина от съоръжението се беше сринала навътре и кулата си бе останала невъзстановена. Понякога баща му пращаше хора да избият плъховете в подножието й, да прочистят гнездата им, които винаги намираха между срутените камъни и овъглените и прогнили греди. Но никой вече не се качваше до проядения връх на разрушената постройка. Освен Бран и враните.
Знаеше два начина да стигне дотам. Можеше да се покатери направо по стената на кулата, но камъните бяха хлабави, хоросанът, който ги държеше, отдавна се беше стрил на пепел и Бран не обичаше да отпуска цялата си тежест на тях.
Най-добрият начин беше да тръгнеш от гората на боговете. Да изпълзиш по високия смърч и да се прехвърлиш над оръжейната и стражевия салон, прескачайки от покрив на покрив, бос, разбира се, за да не чуят стражите, че си горе. Така стигаш до сляпата страна на Първата цитадела, най-старата част на замъка — грубо кръгловато укрепление, което беше по-високо, отколкото изглеждаше. Сега там обитаваха само плъхове и паяци, но старите камъни все още бяха добри за катерене. Оттам можеш да стигнеш направо до причудливите капчуци, надвиснали слепи над празното пространство, и да се залюлееш от капчук на капчук, на ръце покрай северната страна. Оттам, ако се протегнеш достатъчно, можеш да се хванеш и да се издърпаш на рухналата кула, където се беше килнала най-близо до стената на Цитаделата. Оставаше само да пропълзиш по почернелите камъни, не повече от десетина стъпки, и враните веднага ще дойдат да видят дали си им донесъл зърно.
Бран се мяташе от капчук на капчук с лекотата на опитен акробат, когато чу гласовете. Толкова се стресна, че за малко щеше да се изтърве. През целия му живот досега Първата цитадела беше пусто място.