— Целият този разговор ме отегчава, сестро — каза мъжът. — Ела тук и замълчи.
Бран възседна капчука, стисна го между краката си и се люшна с главата надолу. Увисна на краката си и бавно изпъна врат надолу към прозореца. Така преобърнат, светът изглеждаше много странно. Дворът заплува мъгливо под него с каменните плочи, още влажни от разтопилия се сняг. Бран надникна през прозореца.
Вътре в стаята се боричкаха мъж и жена. И двамата бяха голи. Бран не можа да ги познае. Гърбът на мъжа беше към него и тялото му скриваше жената от погледа му, докато я буташе към стената.
Имаше някакви меки, влажни звуци. Бран разбра, че се целуват. Гледаше с широко отворени очи и изплашен, дъхът му се спря в гърлото. Мъжът беше пъхнал едната си ръка между краката й и сигурно я нараняваше така, защото жената започна да стене — тихо и гърлено.
— Престани — заговори тя. — Престани, престани. Ох, моля те… — Но гласът й беше някак тих и немощен, и тя не се дърпаше. Шепите й се заровиха в косата му, в разрошената му златна коса, и придърпаха лицето му към гърдите й.
Бран видя лицето й. Очите й бяха притворени и устата й беше отворена, и стенеше. Златната й коса се люлееше насам-натам, а главата й се движеше напред-назад. Но въпреки всичко той я разпозна. Кралицата.
Сигурно беше вдигнал шум. Внезапно очите й се отвориха и тя се взря право в него. И изпищя.
А после всичко стана наведнъж. Жената избута диво мъжа, извика и му посочи. Бран се опита да се издърпа, превит на две, за да се добере до капчука. Много прибързано. Ръката му одраска безпомощно гладкия камък, в паниката краката му се изплъзнаха и изведнъж той пропадна. В миг му прилоша, вътрешностите му се заиздигаха нагоре, а прозорецът блесна отстрани. Ръката му сграбчи ръба на издатината, изпусна го; отново го хвана с другата си ръка. Залюля се силно към стената. Ударът отне дъха му. Бран провисна на едната си ръка, запъхтян.
В прозореца над него се появиха лица.
Кралицата. И сега Бран позна мъжа до нея. Приличаха си като отражения в огледало.
— Той ни видя! — извика пронизително жената.
— Да, видя ни — каза мъжът.
Пръстите на Бран започнаха да се изплъзват. Той сграбчи издатината с другата си ръка. Ноктите му се задраскаха в твърдия камък. Мъжът се пресегна.
— Хвани ръката ми — каза той. — Да не паднеш.
Бран сграбчи ръката му над лакътя и се вкопчи в нея с всичка сила. Мъжът го повдигна до издатината.
— Какво правиш? — поиска да разбере жената.
Мъжът я пренебрегна. Беше много силен. Изправи Бран на перваза.
— На колко си години, момче?
— На седем — отвърна Бран, разтреперан и облекчен. Пръстите му се бяха впили здраво в мишците на мъжа. Пусна се вяло.
Мъжът погледна жената.
— Това, което правя от любов — каза той с погнуса. И бутна Бран.
С писък, Бран полетя надолу. Нямаше за какво да се хване. Дворът се втурна нагоре да го посрещне.
Някъде много далече виеше вълк. Врани кръжаха над разрушената кула. Искаха зърно.
ТИРИОН
Някъде сред огромния каменен лабиринт на Зимен хребет виеше вълк. Воят надвисна над замъка като траурен флаг.
Тирион Ланистър вдигна глава от книгата и потръпна, въпреки че в библиотеката беше уютно и топло. Има нещо във вълчия вой, което измъква човек от неговото настояще и го оставя в измислената гора да тича гол пред глутницата.
А когато воят на вълчището се извиси отново, Тирион затръшна тежката кожена подвързия на книгата, която четеше — стародавни съждения над промяната в сезоните, писани от отдавна мъртъв майстер — и прикри прозявката си с опакото на ръката. Лампата за четене едва примигваше заради привършилото масло, но от високите прозорци се цедеше утринна светлина. Прекарал бе над този том цялата нощ, но това не беше новост. Тирион Ланистър не бе от хората, които спят много.
Краката му се бяха вдървили и изтръпнали. Той разтри стъпалата си и тежко закуцука към масата, където септонът похъркваше тихо, положил глава като на възглавница върху разтворената пред него книга. Тирион надникна да прочете заглавието. Житие на Великия майстер Етелмур, нищо чудно.
— Хайле — рече той тихо. Младежът се сепна, замига объркан и кристалът на ордена му се полюшна на сребърната верижка. — Аз отивам да закуся. Върни, моля те, книгите по полиците. Бъди внимателен с валирианските свитъци, пергаментът е много изсъхнал. „Бойни машини“ на Айрмидион е доста рядък екземпляр и единственото пълно копие, което съм виждал. — Хайле го зяпна, все още сънен. Тирион търпеливо повтори указанията си, след което потупа септона по рамото и го остави да си върши работата.