Навън Тирион изпълни дробовете си с хладния сутрешен въздух и се залови с мъчителното слизане по стръмните каменни стъпала, виещи се като гигантски тирбушон по външната страна на кулата-библиотека. Слизаше бавно. Стъпалата бяха изсечени високи и тесни, а неговите крака бяха къси и криви. Изгряващото слънце все още не беше прехвърлило стените на Зимен хребет, но хората отдавна бяха наизлезли долу по двора. Дрезгавият глас на Сандор Клегейн стигна до него.
— Момчето отдавна трябваше да умре. Жалко, че не свърши по-бързо.
Тирион погледна надолу и видя Хрътката — стоеше с младия Джофри и ято скуайъри наоколо.
— Поне си мре тихо — отговори принцът. — Вълкът вдига целия шум. Цяла нощ не можах да спя.
Скуайърът на рицаря постави високия черен шлем на главата на Хрътката и сянката на Клегейн се проточи дълга върху отъпканата земя.
— Мога да накарам тази твар да млъкне, ако желаете — рече той и спусна забралото на шлема си.
Момчето му подаде дълъг меч. Той го претегли и посече мразовития въздух да чуе как свисти. Зад него в учебния двор кънтеше стомана.
Предложението, изглежда, зарадва принца.
— Прати куче да убие куче! — възкликна той. — Зимен хребет е толкова задръстен с вълци, че на Старките един по-малко няма да им липсва.
Тирион скочи от последното стъпало на двора.
— Позволете да възразя, племеннико. Старките могат да броят над шест. За разлика от някои принцове, които бих могъл да назова.
Джофри благоволи да се изчерви.
— Глас от никъде — каза Сандор и завъртя глава. — Духове, витаещи из въздуха!
Принцът се разсмя както винаги, когато личният му телохранител разиграеше този маскарад. Тирион беше свикнал.
— Тук, долу.
Високият мъж се наведе.
— А, нашият малък лорд Тирион. Моите извинения. Не ви видях.
— Днес нямам настроение за плоските ви шеги. — Тирион се обърна към племенника си. — Джофри, крайно време е да потърсиш лорд Едард и неговата лейди, и да им предложиш утехата си.
Джофри изглеждаше толкова раздразнен, колкото може да бъде само един малък принц.
— С какво толкова ще им помогне моята утеха?
— С нищо — каза Тирион. — Но все пак се очаква от теб. Отсъствието ти ще се забележи.
— Този малък Старк не ми е никакъв — отвърна Джофри. — И не мога да понасям женски рев.
Тирион Ланистър зашлеви силно племенника си. Бузата на момчето пламна.
— Още една дума — каза Тирион, — и ще те ударя пак.
— Ще се оплача на мама! — възкликна Джофри.
Тирион го удари отново. Сега пламнаха и двете бузи.
— Оплачи се на майка си — каза му Тирион. — Но първо ще отидеш при лорд и лейди Старк, ще паднеш пред тях на колене и ще им кажеш колко много съжаляваш, и че си на техните услуги, стига да има и най-малка възможност да направиш нещо за тях и техните близки в този час на отчаяние, и че всичките ти молитви са с тях, разбра ли? Разбра ли?
Момчето изглеждаше готово да се разплаче, но успя да се овладее и кимна унило. После се обърна и затича през двора, притиснало с длан едната си буза.
Тирион се обърна и видя Клегейн, надвиснал над него като канара. Черната му като сажди броня сякаш закриваше слънцето. Шлемът му бе изкован така, че да наподобява озъбено черно псе. Гледката беше ужасна, но Тирион винаги бе смятал, че е голямо подобрение върху отвратителното изгорено лице на Клегейн.
— Принцът ще запомни това, малки лорде — предупреди го Хрътката. Шлемът превърна смеха му в кухо ръмжене.
— Точно за това се моля — отвърна Тирион Ланистър. — Ако забрави, бъди добро куче и му го напомни. — Озърна се из двора. — Случайно да знаеш къде мога да намеря брат си?
— Закусва с кралицата.
— Ах, разбира се. — Тирион кимна небрежно на Сандор Клегейн и закрачи енергично, доколкото му позволяваха кривите крака. Не завиждаше на първия рицар, който щеше да се пробва днес с Хрътката. Много беше ядосан.
В дневната в покоите за гости закуската вървеше унило. Джайм седеше на масата с Церсей и децата, говореха си тихо и приглушено.
— Робърт още ли се излежава? — попита Тирион докато сядаше.
Сестра му го изгледа със същото изражение на лека погнуса, с каквото го гледаше от деня, в който се беше родил.