— Бран — промълви той. — Извинявай, че не дойдох досега. Беше ме страх. — Усети сълзите, стичащи се по бузите му. Но вече му беше все едно. — Не умирай, Бран. Моля те. Всички те чакаме да се събудиш. Аз, Роб, момичетата, всички… — Лейди Старк гледаше. Не бе извикала. Джон го прие за мълчаливо разрешение. Вълчището под прозореца отново зави. Вълкът, на който Бран не бе успял да намери име.
— Сега трябва да тръгвам — каза Джон. — Чичо Бенджен ме чака. Трябва да замина на север, на Вала. Трябва да тръгнем днес, преди да е паднал снегът.
Спомни си с каква възбуда очакваше Бран заминаването им. Не можеше да понесе мисълта, че го оставя така. Джон изтри сълзите си, наведе се и леко целуна брат си по устните.
— Исках да остане с мен — тихо каза лейди Старк.
Джон я погледна плахо. Не говореше на него, а на някаква част от себе си. Все едно че него изобщо го нямаше в стаята.
— Молех се за това — глухо промълви тя. — Беше любимото ми момче, Влязох в септата и седем пъти се помолих пред седемте лица на бога Нед да промени решението си и да го остави с мен. Понякога молитвите се сбъдват.
Джон не знаеше какво да каже.
— Вината не е ваша — наруши той неловката тишина.
Очите й го намериха. Пълни с отрова.
— Нямам нужда от твоето оправдание, копеле.
Джон сведе поглед. Тя държеше в шепи ръката на Бран. Той взе другата и я стисна леко. Пръсти като птичи кости.
— Довиждане.
Беше стигнал до вратата, когато тя го повика:
— Джон.
Трябваше да продължи, но тя никога досега не го беше наричала по име. Обърна се и видя, че го гледа право в лицето, сякаш го вижда за пръв път.
— Да?
— Трябваше да си ти — каза тя.
После отново се обърна към Бран, заплака и цялото й тяло се разтърси от хлиповете. Джон никога досега не я беше виждал да плаче.
Пътят до двора бе дълъг.
Отвън цареше шум и суматоха. Товареха се фургони, подвикваха мъже, оседлаваха конете и ги изкарваха от конюшните. Сипеше се лек сняг и всичко вреше и кипеше от нетърпение час по-скоро да тръгнат.
Роб беше в центъра на цялата тази глъч и ревеше команди заедно с всички други. През последните няколко седмици като че ли бе възмъжал, сякаш нещастието с Бран и покрусата на майка му го бяха направили по-силен. Сив вятър стоеше в краката му.
— Чичо Бенджен те търси — подвикна той на Джон. — Искаше да тръгнете още преди час.
— Зная — отвърна Джон. — Ей сега. — Огледа цялата тази врява и глъч. — Сбогуването се оказа по-трудно, отколкото си мислех.
— За мен също — кимна Роб. По косата му имаше сняг, който се топеше. — Видя ли го?
Джон кимна. Гласът му бе заседнал в гърлото.
— Няма да умре — каза Роб. — Знам го.
— Вас Старките трудно ви убиват — съгласи се Джон. В гласа му имаше умора. Посещението беше изцедило силите му.
Роб забеляза, че нещо не е наред.
— Майка ми…
— Беше… много мила — каза му Джон.
Роб се успокои и се усмихна.
— Хубаво. Е, когато те видя следващия път, целият ще си в черно.
Джон се насили да му отвърне с усмивка.
— Любимият ми цвят. Колко ли трябва да чакам според теб?
— Скоро ще стане — увери го Роб и го прегърна. — Сбогом, Сняг.
— И на теб, Старк. Грижи се за Бран.
— Обещавам. — Двамата се пуснаха с нежелание. — Чичо Бенджен поръча, ако те видя, да те пратя при конюшните — каза накрая Роб.
— Имам да си взема още едно сбогом.
— В такъв случай не съм те виждал — отвърна Роб.
Джон го остави сред снега, обкръжен от фургони, вълци и коне. До оръжейната не беше далече. Взе си вързопа и пое през покрития мост към Цитаделата.
Аря си беше в стаята. Пълнеше с багаж лъскава ракла, по-голяма от самата нея. Нимерия й помагаше. Аря трябваше само да посочи и вълчето прекосяваше стаята, захапваше поредния вързоп коприна и го донасяше. Но щом подуши Дух, клекна и заскимтя.
Аря се обърна, видя Джон, скочи радостно и го прегърна с тъничките си ръце през врата.
— Боях се, че си заминал — промълви задъхано момичето. — Не искаха да ме пуснат навън да се сбогувам.
— Какво си направила пак? — попита я Джон.
Аря го пусна и се нацупи.
— Нищо. Само си опаковах нещата. — Посочи грамадния сандък, пълен едва до третината, и всичките останали дрехи, пръснати из цялата стая. — Септа Мордейн дойде и каза, че трябвало да започна всичко отначало. Нещата ми не били сгънати правилно, така разправя. Една истинска дама на юг не си хвърляла дрехите в пътната ракла като парцали.