— Ти така ли направи, сестричке?
— Какво толкова, те бездруго щяха да се омачкат. Кой го интересува как са сгънати?
— Септа Мордейн — каза й Джон. — И едва ли ще одобри, ако види, че Нимерия ти помага. — Вълчицата го изгледа мълчаливо с тъмнозлатистите си очи. — Но толкова по-добре. Донесох ти нещо, което трябва да е добре опаковано.
Лицето й светна.
— Подарък?
— И така можеш да го наречеш. Затвори вратата.
Аря погледна към коридора с плаха възбуда.
— Нимерия, тук. Пази.
Остави вълчицата да я предупреди, ако дойдат натрапници, и притвори вратата. През това време Джон свали парцалите, с които го беше увил, и й го подаде.
Очите на Аря се ококориха. Тъмни очи, като неговите.
— Меч? — ахна тя възхитена.
Ножницата беше от мека сива кожа, гъвкава като грях. Джон бавно извади оръжието, за да може да се види синкавият блясък на стоманата.
— Това не е играчка — предупреди я той. — Внимавай да не се порежеш. Острието е толкова остро, че можеш да се бръснеш с него.
— Момичетата не се бръснат — каза Аря.
— А би трябвало. Виждала ли си краката на септата?
Тя се изкикоти.
— Толкова е тънък…
— Като теб — каза й Джон. — Накарах Микен да го направи специално. Наемниците из Пентос, Мир и другите свободни градове използват такива. С него не можеш да отсечеш човешка глава, но ако си достатъчно бърза, можеш да направиш тялото му на решето.
— Аз съм бърза.
— Трябва всеки ден да се упражняваш. — Той й подаде меча, показа й как се държи и отстъпи. — Как го усещаш на тегло? Балансът добър ли е?
— Така мисля — отвърна Аря.
— Първи урок — каза й той. — Боцкай с острия край.
Аря замахна леко и го перна по ръката с тъпата страна. От удара го заболя, но Джон се ухили като идиот.
— Знам кой край да използвам — каза Аря, а на лицето й се изписа колебание. — Само че септа Мордейн ще ми го вземе.
— Не и ако не разбере, че го имаш — каза Джон.
— С кого ще се упражнявам?
— Все ще намериш с кого — увери я Джон. — Кралски чертог е истински град, хиляда пъти по-голям от Зимен хребет. Докато си намериш партньор, наблюдавай как се бият на двора. Тичай, упражнявай се в езда, гледай да станеш силна. Но каквото и да правиш…
Аря се досети какво следва. Казаха го заедно:
— …не казвай… на Санса!
Джон разроши косата й.
— Ще ми липсваш, сестричке.
Тя изведнъж помръкна, готова да заплаче.
— Жалко, че няма да дойдеш с нас.
— Различните пътища понякога водят до един и същи замък. Кой знае? — Вече се чувстваше по-добре. Нямаше да си позволи да се натъжи. — Време е да тръгвам. Първата година на Вала ще изкарам в чистене на нощните гърнета, ако продължавам да карам чичо Бенджен да ме чака.
Аря се хвърли към него за последна прегръдка.
— Първо остави меча — предупреди я със смях Джон. Тя го остави засрамена и го засипа с целувки.
Когато Джон се обърна към вратата, тя пак го държеше и въртеше китката си, за да свикне с баланса.
— За малко да забравя — каза й той. — Всички добри мечове си имат имена.
— Като Лед — каза тя и погледна оръжието в ръката си. — А този има ли си име? О, моля те, кажи ми.
— Не се ли сещаш? — Подразни я той. — Любимата ти вещ.
Аря го изгледа озадачена. И веднага се сети. Толкова бързо сечеше умът й. Казаха го едновременно:
— Игла!
Споменът за смеха й го топлеше в дългия път на север.
ДЕНЕРИС
Денерис Таргариен се венча за Хал Дрого със страх и сред варварско великолепие, на едно поле извън стените на Пентос, защото дотраките вярваха, че всички важни неща в човешкия живот трябва да стават под открито небе.
Дрого бе приканил своя халазар и те дойдоха — четиридесет хиляди дотракски воини и безчетни количества жени, деца и роби. Безбройните им като мравуняци орди вдигнаха станове извън градските стени, издигнаха палати от плетена трева, опоскваха всичко наоколо и почтеното гражданство на Пентос тръпнеше с всеки изминал ден.
— Моите колеги магистри удвоиха градската стража — каза им една вечер Илирио над платата с печени патици и хрупкави оранжеви чушлета, в доскорошната резиденция на Дрого. Халът бе отишъл при своя халазар, отстъпвайки имението си на Денерис и брат й до деня на венчавката.