Отговори й сир Джора Мормон:
— Хвани юздите и препусни. Но не отивай далече.
Дани стисна юздите с треперещите си ръце и пъхна стъпалата си в късите стремена. Яздеше прилично, но само толкова; много повече време беше прекарала в пътуване с кораб, в кола и на носилка, отколкото на конски гръб. Молейки се дано да не падне и да се опозори, тя докосна съвсем леко и плахо с коленете си хълбоците на кобилата.
И за пръв път от толкова часове забрави за страха си. А може би и за пръв път в живота си.
Сребристосивата красавица се понесе напред с гладка, копринена стъпка, а тълпата отпред се отвори с хилядите си очи, приковани в двете. Дани усети, че се движи по-бързо, отколкото искаше, но странно защо това беше възбуждащо, а не страшно. Тя се усмихна. Дотраките се пръснаха да й отворят пътя. Най-лекият натиск с краката, най-нежното подръпване на юздите и кобилата се отзоваваше. Тя я подкара в галоп, а дотраките подсвиркваха, смееха се, подвикваха и отскачаха от пътя й. Когато обърна да препусне назад, пред нея, точно на пътеката, лумна буен огън. Бяха се струпали от двете страни и нямаше как да спре. И тогава я изпълни непозната дързост и тя притисна глава до шията на кобилата.
Сребърният кон прескочи пламъците все едно че имаше криле.
Тя спря пред магистър Илирио и каза:
— Кажете на Хал Дрого, че ми е подарил вятъра.
Дебелият пентосец заглади жълтата си брада, докато превеждаше на дотракски, и Дани видя как женихът й за пръв път се усмихна.
Точно тогава последното резенче на слънцето се скри зад стените на Пентос. Дани беше изгубила представа за времето.
Хал Дрого заповяда на своите кръвни ездачи да доведат неговия кон — строен червен жребец. Докато халът се мяташе на седлото, Визерис се приближи до Дани и я стисна за прасеца.
— Задоволи го, сладка ми сестричке, иначе се заклевам, че ще видиш дракона събуден, както никога не се е събуждал досега.
С братовите й думи страхът я изпълни отново. Отново се почувства дете, едва на тринадесет години и съвсем само, неподготвено за онова, което щеше да я сполети.
Двамата препуснаха извън стана. Звездите изгряха. Хал Дрого не й проговаряше и дума, само пришпорваше напористо жребеца си напред в сгъстяващия се мрак и сребърните звънчета в дългата му плитка напяваха тихо. „Аз съм кръвта на дракона“, шепнеше си гласно тя и го следваше, мъчейки се да се окуражи. „Аз съм кръвта на дракона. Аз съм кръвта на дракона.“ Драконът никога не се боеше.
Не можеше да определи колко дълго бяха препускали, но беше съвсем тъмно, когато спряха на едно тревисто място до малко поточе. Дрого се метна от коня си й я прихвана да я свали. Почувства се крехка като стръкче трева в ръцете му, с омекнали като вода крайници. Остана да стои безпомощна и трепереща в булчинската си коприна, докато той върже конете, а когато се обърна и я погледна, се разплака.
Хал Дрого се взря в сълзите й със странно безизразно лице и каза:
— Не.
Вдигна ръка и грубо изтри сълзите й с мазолестия си палец.
— Ти говориш на общата реч? — промълви учудено Дани.
— Не — повтори той.
Сигурно това бе единствената му дума, но макар и единствена беше повече, отколкото мислеше, че знае, и това я накара да се почувства малко по-добре. Дрого докосна леко косата й, заопипва сребристо русите кичури в пръстите си и замърмори тихо на дотракски. Дани не разбра думите, но в гласа му имаше топлина и нежност, каквито не бе очаквала у този човек.
Той сложи пръст под брадичката й и повдигна главата й, тъй че да го гледа в очите. Извиси се над нея, както се извисяваше над всеки друг. Хвана я леко под мишниците, вдигна я и я постави на един валчест камък до потока. После седна кръстосал крака на земята срещу нея и най-после лицата им се оказаха на една височина.
— Не — каза той.
— Това ли е единствената дума, която знаеш?
Дрого не й отговори. Дългата му тежка плитка се беше навила върху земята до него. Той я заметна над дясното си рамо и започна да сваля звънчетата от косата си, едно по едно. След малко Дани се наведе да му помогне. Когато свършиха, Дрого й даде знак. Тя разбра. Бавно, грижливо започна да разплита плитката му.
Отне й много време. През цялото време той седеше мълчаливо и я гледаше. Когато свърши, той разтърси глава и косата му се разпиля зад него като тъмна река, мазна и бляскава. Никога не бе виждала коса толкова дълга, толкова черна и гъста.
После дойде неговият ред. Той започна да я съблича.